Кръвна връзка - Страница 7

Защото те бяха там. И двете бяха заспали в кошчетата си, а Ана се приближи тихо към тях, за да не ги събуди, и застана, загледана в тях. Това бяха най-хубавите деца, които някога бе виждала. Дори и сега можеше да забележи, че момченцето ще има хубавите черти на Валтер и неговата гъста руса коса. Момиченцето бе като прелестна кукла с мека златиста косица и малко, триъгълно личице.

Ана се обърна към Валтер и прошепна със задавен глас:

— Те са прекрасни. Аз… аз съм толкова щастлива.

— Ела, Ана — прошепна Валтер. Прегърна я, притискайки я към себе си, и почувствала огнената му страст, усети завладяващото я желание. Не бяха се любили от толкова отдавна. Валтер бе прав. За децата щеше да има достатъчно време и по-късно.

На момчето даде името Петер, а на момичето — Биргита. Те бяха две изключителни чудеса, създадени от нея и Валтер, и Ана прекарваше с часове в детската стая, като си играеше с тях и им говореше. Макар че все още не я разбираха, знаеше, че усещат любовта й. Понякога, както се бе заиграла, тя се обръщаше, виждаше застаналия на вратата Валтер, който се прибираше от работа, и разбираше, че някакси целият ден вече е отминал.

— Ела при нас — казваше му тя. — Играем една игра.

— Още ли не си приготвила вечерята? — питаше Валтер и тя изведнъж започваше да се чувства виновна.

Решаваше да сложи край на това и да обръща повече внимание на Валтер, а по-малко на децата, но на следващия ден се повтаряше същата история. Близнаците бяха като непреодолим магнит и я привличаха към себе си. Ана все още обичаше много Валтер и се опита да разсее вината си, като си повтаряше, че децата са част от него. Всяка нощ щом Валтер заспиваше, Ана се измъкваше от леглото и се промъкваше в детската стая, сядаше и съзерцаваше децата, докато утрото не започнеше да се прокрадва в стаята. Чак тогава ставаше и се затичваше обратно в леглото, преди да се е събудил Валтер.

Веднъж, посред нощ, Валтер влезе в детската стая.

— Какво, за Бога, правиш тук? — възкликна той.

— Нищо, мили. Просто си…

— Лягай веднага!

Никога по-рано не й бе говорил по този начин.

На закуска Валтер каза:

— Мисля, че трябва да си починем. Хубаво ще е да заминем някъде.

— Но, Валтер, децата все още са много малки.

— Говоря за нас двамата.

— Не мога да ги оставя — поклати глава тя.

Той взе ръката й и каза:

— Искам да забравиш за децата.

— Да забравя за децата? — В гласа й имаше уплаха, Той я погледна в очите и обясни:

— Ана, спомни си колко хубаво ни беше преди да забременееш. Помниш ли какви хубави мигове преживяхме? Колко приятно ни беше да бъдем заедно, само двамата, и никой да не ни пречи?

Тогава тя разбра истината. Валтер ревнуваше заради децата.

Седмиците и месеците минаваха бързо. Валтер вече не се приближаваше до децата. На рождените им дни Ана им купуваше прекрасни подаръци. Валтер винаги успяваше да бъде извън града по работа. Ана не можеше да продължава да се заблуждава. Истината бе, че Валтер не се интересува изобщо от децата. Ана усещаше, че вината може би е нейна, защото тя се интересуваше прекалено много от тях. „Вманиачена“ бе думата, употребена от Валтер. Помолил я бе да отиде на лекар и тя бе отишла само за да му угоди. Но докторът бе излязъл глупак. В момента, в който бе започнал да й говори, Ана бе спряла да го слуша, мозъкът й заплува надалече и го чу чак когато каза:

— Времето ви изтече, мисис Гаснер, Ще ви видя ли следващата седмица?

— Разбира се.

И изобщо не го посети повече.

Ана чувстваше, че проблемът е колкото у Валтер, толкова и у нея. Ако нейната вина бе, че обича децата прекалено много, то неговата вина се състоеше в това, че не ги обича достатъчно.

Ана свикна да не споменава за децата в присъствието на Валтер, но едва можеше да го изчака докато тръгне за работа, за да изтича в детската стая и да бъде при тях. Но те вече не бяха бебета. Вече бяха станали на три години и Ана можеше да види как ще изглеждат като пораснат. Петер бе висок за възрастта си, тялото му бе силно и добре сложено като на баща му. Ана го слагаше в скута си и възкликваше:

— О, Петер, какво ще правиш с горките госпожици? Бъди мил с тях, синко. Няма да могат да ти устоят.

И Петер се усмихваше свенливо, притискайки се до нея.

После Ана се обръщаше към Биргита. От ден на ден тя ставаше по-хубава. Не приличаше нито на Ана, нито на Валтер. Имаше къдрава руса коса и нежнобяла кожа като порцелан. Петер имаше буйния нрав на баща си и понякога се налагаше да го напляска, но Биргита имаше ангелски характер. Когато Валтер не бе у дома, Ана им пускаше плочи или им четеше. Любимата им книга бе „101 приказки“. Настояваха да им чете приказки за великани, джуджета и вещици отново и отново, а нощем Ана ги слагаше да спят, като им пееше приспивно:

„Спи, детенце, спи.
татко ще те пази във съня…“

Ана се молеше времето да промени отношението на Валтер и той да стане по-нежен. И той наистина се промени, но в лошия смисъл. Намрази децата. В началото Ана си мислеше, че това е защото Валтер иска цялата й любов само за себе си, че не иска да я дели с никого. Но постепенно започна да разбира, че причината не е в любовта му към нея. Причината бе в омразата му към нея. Баща й бе прав. Валтер се бе оженил за нея заради парите й. Децата представляваха заплаха за него. Искаше да се отърве от тях. Все повече и повече говореше на Ана да продадат акциите.

— Сам няма никакво право да ни спира! Можем да вземем парите и да отидем някъде другаде. Само двамата.

— Ами децата? — погледна го втренчено тя.

Очите му блестяха трескаво.