Кръвна връзка - Страница 8

— Не. Слушай ме сега. И за двама ни е по-добре да се отървем от тях. Трябва да го направим.

От този момент Ана започна да разбира, че той е луд. Изпадна в ужас. Валтер бе уволнил цялата прислуга с изключение на чистачката, която идваше веднъж в седмицата. Ана и децата бяха сами с него, в ръцете му. Той имаше нужда от помощ. Може би все още не беше късно да бъде излекуван. През петнадесети век събирали лудите и ги затваряли завинаги на кораби къщи — „нареншифе“, корабите на безумните, но при наличието на съвременната медицина тя смяташе, че сигурно можеше да се помогне на Валтер.

И сега, в един септемврийски ден, Ана седеше свита на пода в стаята, където я бе заключил Валтер, и го чакаше да се върне. Разбра какво трябва да направи. За негово добро, както и за доброто на децата и на самата нея. Ана се изправи, залитайки, и отиде до телефона. Поколеба се само за миг, после вдигна слушалката и започна да набира номер 110 — номера на полицията.

Чу някакъв непознат глас да казва:

— Ало. Тук е полицейската служба. Мога ли да ви помогна?

— Да, ако обичате. — Гласът й се задави. — Аз… — Отнякъде се появи ръка и дръпна слушалката от нея, а после я тресна върху вилката. Ана се дръпна назад.

— Ох, недей — изхлипа тя, — моля те, не ме бий.

Валтер се приближаваше към нея, очите му блестяха, гласът му бе толкова тих, че тя едва разбра думите му.

— Любов моя, няма да ти направя нищо лошо. Аз те обичам, не знаеш ли това? — Докосна я с ръка и тя усети, че я полазват тръпки. — Ние просто не искаме полицията да идва тук, нали така? — Тя поклати глава отрицателно, не можейки да говори от ужас. — Децата са тези, които ни причиняват беди, Ана. Ние ще се отървем от тях. Аз…

Чу се звънецът на входната врата. Валтер стоеше разколебан. Някой отново позвъня.

— Стой тук! — Заповяда й той. — Аз ще се върна.

Ана гледаше вцепенено, докато той излизаше от стаята. Затръшна вратата зад себе си и го чу да превърта ключа.

„Аз ще се върна“ — бе казал той.

Валтер Гаснер забърза по стълбите надолу, отиде до входната врата и я отвори. Пред него стоеше човек в сива униформа на куриер и държеше запечатан кафяв плик.

— Нося специална пратка за мистър и мисис Валтер Гаснер.

— Да — отвърна Валтер. — Аз ще я приема.

Затвори вратата, погледна плика, а после го разкъса.

Прочете бавно известието:

„С дълбоко съжаление Ви уведомяваме, че Сам Рофи е загинал при нещастен случай в планината. Моля Ви да бъдете в Цюрих в петък на обяд за извънредното заседание на Управителния съвет.“

Подписът бе на Рийс Уйлямс.

ГЛАВА 3

Рим

Понеделник, 7 септември

18:00 часа

Иво Палаци стоеше по средата на спалнята, а кръвта се стичаше по лицето му.

— Mama mia! Mi bai rovinato!

И двамата стояха голи в огромната спалня на апартамента им на Виа Монтемигнайо. Донатела имаше най-чувственото и вълнуващо тяло, което Иво Палаци бе виждал някога, и дори сега, докато собствената му кръв се стичаше по лицето му от ужасните драскотини, той усети познатия трепет в слабините. Господи, колко е хубава! У нея имаше някаква невинна поквара, която го подлудяваше. Имаше лице на леопард, с високи скули и косо разположени очи и пълни, сочни устни, с които го хапеше и смучеше и… но не трябваше да мисли за тези неща сега. Взе провесената на стола бяла кърпа, за да изтрие потеклата кръв, но когато разбра, че е грабнал ризата си, бе вече много късно. Донатела стоеше права в средата на огромното двойно легло и крещеше по него.

— Дано ти изтече всичката кръв! Когато свърша с теб, мръсни развратнико, даже пиле няма да има на какво да се изсере!

Иво Палаци се питаше вече за стотен път как бе изпаднал в това невероятно положение. Винаги се бе гордял, че е най-щастливият мъж, и всичките му приятели бяха съгласни с него. Само приятелите ли? Всички! Защото Иво нямаше неприятели. Като ерген бе просто един щастлив римлянин без никакви грижи в живота, един Казанова, на когото завиждаха половината мъже в Италия. Философията му се изразяваше с мотото „Farsi onofe con una donna“ — „Уважавай себе си чрез жената.“ Иво беше постоянно зает. Бе истински романтик. Непрекъснато се влюбваше и всеки път използваше новата си любов, за да може да забрави предишната. Иво обожаваше жените и те всички му се струваха красиви — от проститутките, упражняващи древната си професия по Виа Апия, до манекенките на висша мода, разхождащи се важно по Виа Кондоти. Единствените момичета, от които Иво не се интересуваше, бяха американките. Бяха прекалено независими за неговия вкус. И освен това какво може да очаква човек от нация, чийто език бе толкова неромантичен, че превеждаха името Джузепе Верди като Джо Грийн?

Иво винаги съумяваше да държи дузина момичета в различно състояние на готовност. Измислил си бе пет фази на подготовка. Във фаза едно бяха момичетата, с които току-що бе се запознал. Те получаваха ежедневни обаждания по телефона, цветя и малки книжки с еротична поезия. Във фаза две бяха онези, на които изпращаше дребни подаръци като шалчета от „Гучи“ и порцеланови кутии с шоколадови бонбони „Перуджина“. Момичетата от трета фаза получаваха бижута и дрехи и бяха водени на вечеря в „Ел Тула“ или „Таверна Флавия“. Другите пък, в четвъртата фаза, споделяха леглото на Иво и се радваха на забележителните му способности като любовник. Любовна среща с Иво бе като театрална постановка. Изящно украсеният му малък апартамент на Виа Маргута се изпълваше с цветя, слушаше се оперна музика, класическа или рок, в зависимост от вкуса на момичето. Иво бе превъзходен готвач и един от специалитетите му бе с подходящото название „пиле по ловджийски“. След вечерята — бутилка изстудено шампанско в леглото… О, да, Иво обичаше фаза четири.