Кръвна връзка - Страница 6

— Виж какво ми купи Валтер! Виждал ли си по-красив пръстен? Струва двайсет хиляди марки.

В края на краищата родителите на Ана бяха принудени да приемат Валтер Гаснер. Като сватбен подарък им купиха чудесно имение край езерото Ванзее, обзаведено с френски мебели, антики, удобни канапета и фотьойли, и шкафове с книги по стените. Горният етаж бе обзаведен с елегантни датски и шведски мебели от осемнадесети век.

— Но това е прекалено много — протестираше Валтер пред Ана. — Не искам нищо от тях или от теб. Искам да мога аз да ти купувам красиви вещи, любима. — Усмихна се по неговия момчешки начин и добави: — Но нямам пари.

— Разбира се, че имаш — успокои го Ана. — Всичко, което имам аз, принадлежи и на теб.

Валтер се усмихна мило и попита:

— Наистина ли?

По настояване на Ана, защото Валтер не желаеше да обсъждат парични въпроси, тя му разясни финансовото си състояние. Тя имаше на разположение фонд, който й позволяваше да живее охолно, но по-голямата част от богатството й бе в акции на „Рофи и синове“.

Акциите не можеха да бъдат продавани без единодушното одобрение на Управителния съвет.

— Колко е твоят дялов капитал? — попита Валтер.

Ана му каза. Валтер не можеше да повярва. Накара я да повтори сумата.

— И не можеш да продаваш акциите си, така си?

— Не. Братовчед ми Сам няма да позволи. Той държи контролния пакет. Някой ден…

Валтер прояви интерес да работи в семейния бизнес, но Антон Рофи се противопостави.

— Какво може да даде на „Рофи и синове“ един некадърен скиор? — попита той.

Но накрая отстъпи пред дъщеря си и Валтер бе назначен в администрацията на компанията. Той заработи отлично и бързо напредваше. И когато след две години бащата на Ана почина, Валтер Гаснер стана член на Управителния съвет. Ана бе толкова горда с него!

Той бе идеален съпруг и любовник. Винаги й носеше цветя и дребни подаръци и като че ли беше щастлив да седи с нея вечер без никой друг наоколо. Ана просто не можеше да повярва на сполетялото я щастие. „О, благодаря ти, мили Боже!“ — шепнеше тихо тя.

Ана се научи да готви, за да може да поднася на Валтер любимите му ястия. Правеше шукрут — блюдо от хрупкаво кисело зеле и гъсто картофено пюре, покрити с пушена свинска пържола, франкфуртер, и нюрнбергски колбас. Приготвяше му и свинско филе, сготвено в бира и подправено с кимион, поднасяно с голяма печена ябълка, обелена и издълбана, напълнена с аирелес — ситни зърнести плодове.

— Ти си най-добрата готвачка на света, любима — казваше Валтер и Ана се изчервяваше от гордост.

На третата година от сватбата им Ана забременя.

През първите осем месеца на бременността Ана изпитваше доста болки, но ги понасяше с радост. Безпокоеше я обаче нещо друго.

То започна един ден след като обядваха. Тя плетеше пуловер за Валтер и мечтаеше, докато изведнъж чу гласа на Валтер:

— За Бога, Ана, какво правиш тук в тъмното?

Следобедът бе преминал в здрач, погледна към плетката в скута си и разбра, че не я е докосвала. Къде бе изчезнал денят? Къде е бил умът й? По-късно Ана имаше и други подобни преживявания и започна да си мисли дали подобни изчезвания в нищото са предвестник или знамение, че ще умре. Не смяташе, че се страхува от смъртта, но не можеше да понесе мисълта, че ще остави Валтер.

Четири седмици преди да се роди детето Ана изпадна в едно от нейните вглъбения, спъна се по стълбите и падна чак на долната площадка. Събуди се в болницата.

Валтер седеше на края на леглото и държеше ръката й.

— Знаеш ли как ме изплаши!

Тя изведнъж се стресна при мисълта за бебето: „Ами бебето! Не чувствам бебето.“ Посегна с ръка надолу. Коремът й бе гладък.

— Къде ми е бебето?

А Валтер я притегли към себе си и я прегърна.

— Родихте близнаци, мисис Гаснер — обади се лекарят.

Ана се обърна към Валтер и очите му се напълниха със сълзи.

— Момченце и момиченце, любов моя.

И тя щеше да умре от щастие в този момент. Усети неподозиран и неудържим копнеж да ги притисне към себе си. Трябваше да ги види, да ги почувства и да ги прегръща.

— Ще поговорим за всичко, когато укрепнете — каза лекарят. — Не и преди да укрепнете.

Уверяваха Ана, че е по-добре с всеки изминат ден, но тя започна да се страхува. С нея ставаше нещо, което не можеше да разбере. Валтер идваше, вземаше ръката й и казваше довиждане, а тя го гледаше изненадано и се опитваше да каже: „Но ти току-що дойде…“ А после поглеждаше стенния часовник и разбираше, че са минали три-четири часа.

Нямаше представа кога е отлетяло времето.

Имаше някакъв неясен спомен, че са й донесли децата през нощта и после е заспала. Не можеше да си спомни съвсем ясно, а се страхуваше да попита. Но това нямаше значение. Щеше да ги притисне към себе си, когато Валтер я заведе у дома.

И този чудесен ден най-после дойде. Ана напусна болничната стая на количка, макар да настояваше, че е достатъчно силна, за да върви. В действителност се чувстваше съвсем отпаднала, но бе толкова развълнувана, че нищо нямаше значение, освен факта, че ще види децата си. Валтер я пренесе до къщата и започна да я качва по стълбите към спалнята.

— Не, не! — запротестира тя. — Занеси ме в детската стая.

— Трябва да си почиваш сега, мила. Нямаш достатъчно сили да…

Но тя не го изчака да довърши изречението си. Изплъзна се от ръцете му и изтича в детската стая.

Щорите бяха спуснати, стаята бе тъмна и на Ана й бяха необходими няколко мига, за да вижда по-добре. Обхвана я такова вълнение, че й се зави свят. Боеше се, че ще припадне.

Валтер бе дошъл след нея. Говореше й нещо, опитваше се да обясни, но каквото и да бе то, за нея нямаше никакво значение.