Кръвна връзка - Страница 44

Зрителят се чувстваше като бог.

ГЛАВА 16

Цюрих

Петък, 11 септември

12:00 часа

Главната кантора на „Рофи и синове“ заемаше площ от шестдесет акра край Шпретенбах в западните покрайнини на Цюрих. Администрацията се помещаваше в дванайсететажна модерна сграда от стъкло, която се извисяваше над струпаните наоколо изследователски центрове, производствени предприятия, експериментални лаборатории, планови отдели и железопътни прелези. Тук бе мозъчният център на огромната империя „Рофи и синове“.

Фоайето бе съвсем съвременно, боядисано в бяло и зелено и обзаведено с датски мебели. Администраторката седеше зад стъклено бюро, а посетителите, на които разрешаваше да влязат в сградата, трябваше да бъдат придружавани от някой служител. В задната дясна част на фоайето се намираха няколко асансьора, единият от които бе експресен и се използваше от президента на компанията.

Тази сутрин частният асансьор извозваше членовете на Управителния съвет. Те бяха пристигнали през последните няколко часа от различни части на света със самолет, влак, хеликоптер и лимузини. Вече се бяха събрали в обширната, тапицирана с дъбово дърво заседателна зала с високи тавани: сър Алек Никълс, Валтер Гаснер, Иво Палаци и Шарл Мартел. Единственият присъстващ в залата, който не бе член на съвета, бе Рийс Уйлямс.

На помощните масички бяха поставени закуски и разхладителни напитки, но никой в стаята не им обръщаше внимание. Всички бяха напрегнати, нервни и прекалено заети с мислите си.

В залата влезе Кати Ерлинг — експедитивната швейцарка обяви:

— Колата на мис Рофи пристигна.

Огледа залата, за да се увери, че всичко е на мястото си: писалки, бележници, сребърни гарафи с вода пред всеки стол, пури и цигари, пепелници и кутии кибрит.

Кати Ерлинг бе личната секретарка на Сам Рофи от петнайсет години. Фактът, че е починал, не й даваше повод да понижи както неговите, така и своите изисквания. Поклати доволно глава и се оттегли.

Долу, на площадката пред административната сграда, Елизабет Рофи слизаше от лимузината. Облечена бе в черен втален костюм и бяла блуза. На лицето си нямаше никакъв грим. Изглеждаше бледа и уязвима, много по-млада от своите двадесет и пет години.

Журналистите я очакваха. Когато тръгна към входа, я заобиколиха репортери от радиото, телевизията и вестниците с камери и микрофони.

— Аз съм от „Еуропео“, мис Рофи. Ще направите ли изявление? Кой ще поеме ръководството на компанията, след като баща ви…?

— Обърнете се, ако обичате, насам, мис Рофи. Ще се усмихнете ли на нашите читатели?

— Аз съм от Асошиейтид прес, мис Рофи. Какво ще ни кажете за завещанието на баща си?

— Вестник „Ню Йорк дейли нюз“. Баща ви не беше ли отличен алпинист? Откриха ли как…?

— „Уол стрийт джърнъл“. Можете ли да ни кажете нещо за финансовото състояние на компанията…

— Аз съм от лондонския „Таймс“. Планирали сме една статия за „Рофи и…“

Елизабет си пробиваше път към фоайето с помощта на трима телохранители, промъквайки се през морето от репортери.

— Още една снимка, мис Рофи…

Тя бе вече в асансьора и вратата се затвори. Пое дълбоко дъх и потръпна. Сам бе мъртъв. Защо не я оставят на мира?

След няколко минути Елизабет влезе в заседателната зала. Пръв я поздрави Алек Никълс. Прегърна я нежно и промълви:

— Съжалявам много, Елизабет. Това бе такъв удар за всички ни. Опитахме се да ти се обадим с Вивиан, но…

— Знам. Благодаря ти, Алек. Благодаря ти за телеграмата.

Иво Палаци се приближи и я разцелува по двете бузи.

— Кара, какво мога да ти кажа? Ти как се чувстваш?

— Добре съм. Благодаря ти, Иво.

Обърна се на другата страна.

— Здравей, Шарл.

— Елизабет, Елен и аз бяхме направо съсипани, ако има нещо, с което…

— Благодаря ти.

Валтер Гаснер се приближи към нея и продума притеснено:

— Ана и аз искаме да изразим огромната си скръб заради случилото се с баща ти…

— Благодаря ти, Валтер — отговори Елизабет с високо вдигната глава.

Не искаше да бъде тук, заобиколена от всички, които й напомняха за баща й. Искаше й се да избяга, да бъде сама.

Рийс Уйлямс стоеше замислен встрани и следеше лицето на Елизабет. Ако не спрат, сигурно ще припадне. Решително разбута скупчилите се около нея, подаде й ръка и каза:

— Здравей, Лиз.

— Здравей, Рийс. — За последен път го бе видяла, когато дойде у тях, за да й съобщи за смъртта на Сам. Струваше й се, че е било преди години. Или преди секунди. Беше преди седмица.

Рийс разбираше какви усилия полага Елизабет, за да запази спокойствие. Затова предложи:

— Е, след като всички са тук, защо да не започнем? — Погледна я успокоително. — Няма да продължи дълго.

Усмихна му се с благодарност. Мъжете заеха обичайните си места край огромната правоъгълна дъбова маса. Рийс я придружи до мястото й начело на масата и й помогна да седне. „Столът на баща ми“ — помисли си Елизабет. Сам бе сядал тук и бе ръководил заседанията.

Шарл започна:

— Тъй като нямаме… — Спря и се обърна към Алек: — Защо не започнеш ти?

Алек се огледа наоколо, а другите измърмориха одобрително.

— Добре.

Алек натисна бутона на масата пред себе си, след което се появи Кати Ерлинг с бележник в ръка. Затвори вратата — зад себе си и седна на стола отстрани готова да води бележки.

Мисля, че при така създалите се обстоятелства можем да изоставим формалностите. Всички ние понесохме тежък удар. Но — Алек отправи към Елизабет поглед, изпълнен със съжаление — най-важното в момента е да демонстрираме пред обществеността стабилното състояние на „Рофи и синове“.