Кръвна връзка - Страница 43

— Боя се, че да.

Елизабет бе ужасена.

— Защо не я напуснеш?

Усмихна й се с обичайната си нежност.

— Не мога да я изоставя, детето ми. Знаеш ли, аз я обичам.

На другия ден Елизабет се върна в пансиона. От този ден нататък чувстваше Алек по-близък от останалите.

Елизабет бе загрижена напоследък за баща си. Изглеждаше разтревожен от нещо, но нямаше представа какво може да бъде то. Когато го попита, той отговори:

— Просто една малка неприятност, с която трябва да се оправя. Ще ти кажа по-късно.

Станал бе потаен и Елизабет нямаше вече достъп до личните му документи. Когато й каза: „Утре заминавам за Шамони да се покатеря малко по планините“, Елизабет се зарадва. Знаеше, че му е необходима почивка. Отслабнал бе и имаше блед и посърнал вид.

— Ще ти направя резервация — предложи му Елизабет.

— Не се безпокой. Вече е направена.

Това също не бе в неговия стил. Заминал бе на другата сутрин. Тогава го бе видяла за последен път. И повече никога нямаше да го види…

Елизабет лежеше в тъмната стая, припомняйки си миналото. Имаше нещо нереално в смъртта на баща й, може би защото той бе винаги толкова жизнен.

Той бе последният, който носеше името Рофи. Освен нея. Какво щеше да стане сега с компанията? Баща й бе държал контролния пакет. Чудеше се на кого ли щеше да бъде поверен сега.

Научи отговора на въпроса в късния следобед на следващия ден. При нея дойде адвокатът на Сам.

— Донесох ви копие от завещанието на баща ви. Неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя в такъв тъжен момент, но сметнах, че е най-добре да научите веднага. Вие сте единствената наследница на баща си. Това означава, че контролният пакет на „Рофи и синове“ е във ваши ръце.

Елизабет не можеше да повярва. Сигурно не си е мислил, че тя може да ръководи компанията.

— Но защо? — попита тя. — Защо именно аз?

Адвокатът се поколеба за миг, а после каза:

— Мога ли да бъда откровен, мис Рофи? Баща ви бе сравнително млад човек. Сигурен съм, че не е очаквал да умре толкова рано. Убеден съм, че след време е щял да направи друго завещание, посочващо лицето, което да поеме компанията. Вероятно все още не е взел решение. — Адвокатът сви рамене. — Всичко това обаче е само предположение. Важното е, че сега ръководството е във ваши ръце. Вие ще трябва да решавате какво да правите с контролния пакет и на кого да го дадете.

Спря се, изучавайки я, а после продължи:

— В Управителния съвет на „Рофи и синове“ никога досега не е имало жена, но — е, за момента вие заемате мястото на баща си. Този петък в Цюрих има заседание на съвета. Можете ли да отидете?

Сам щеше да поиска от нея да го направи.

А също и старият Самуел.

— Ще отида — отговори Елизабет.

КНИГА ВТОРА

ГЛАВА 15

Португалия

Сряда, 9 септември

Полунощ

В спалнята на малък апартамент под наем на улица „Дос Бомбейруш“ — криволичеща, опасна улица в крайните квартали на Алто Ещорил — се снимаше сцена от филм. В стаята имаше четирима души: един кинооператор и на леглото — двамата актьори, участващи в епизода. Мъжът бе над трийсетгодишен, а младото момиче с руси коси имаше великолепно тяло. Върху себе си нямаше никакви дрехи с изключение на вързаната около врата й яркочервена панделка. Мъжът бе огромен, с рамене на борец, с подобно на бъчва тяло, а гърдите му бяха странно неокосмени. Фалусът му бе огромен, макар че не бе възбуден. Четвъртият човек в стаята беше зрител с широкопола черна шапка и тъмни очила, седнал на заден план.

Операторът се обърна към зрителя въпросително и той му кимна. Операторът натисна бутона и камерата заработи. Извика на актьорите:

— Добре. Почвайте.

Мъжът клекна над момичето и то пое пениса му в устата си, докато започна да се втвърдява. Извади го от устата си и възкликна:

— Господи, колко е голям!

— Мушни й го! — нареди операторът.

Мъжът се плъзна надолу по тялото на момичето и намести пениса си между краката й.

— По-внимателно, миличък. — Гласът й беше висок и раздразнителен.

— Дай си вид, че ти е приятно.

— Как да го направя? Голям е колкото пъпеш.

Зрителят вече дишаше учестено, втренчен в сцената на леглото. Момичето тук бе третото и дори беше по-хубаво от другите.

Тя се гърчеше наляво и надясно, като издаваше кратки стенещи звуци. „О, да — пъшкаше тя. — Не спирай!“ Сграбчи бедрата на мъжа и започна да ги дърпа към себе си. Той започна да помпа по-силно и по-бързо с буйни и ритмични движения. Нейните движения също станаха по-енергични, а ноктите й се впиха в голия гръб на мъжа.

— О, да — изстена тя. — Да, да, да! Свършвам!

Операторът погледна към наблюдаващия ги и той му кимна с блеснали зад черните стъкла очи.

— Сега! — извика операторът към мъжа на леглото. Обхванатото от необуздана страст момиче дори не го чу. Докато лицето й се изпълваше с див екстаз, а тялото й започна да трепери, мъжът обхвана шията й с огромните си ръце и започна да стиска, от което въздухът й спря и не можеше да диша. Зяпна го изненадано, а после ужасеният и поглед показа, че изведнъж е разбрала какво ще се случи.

Зрителят си помисли: „Това е моментът! Сега! Мили Боже! Какъв поглед!“ Очите й бяха обезумели от ужас. Опита се да се измъкне от железните окови около гърлото й, но напразно. Все още свършваше, като удоволствието от оргазъма се смесваше с ужасяващите тръпки на настъпващата смърт.

Зрителят бе плувнал в пот. Вълнението му бе непоносимо. Момичето умираше по средата на най-голямото удоволствие в живота, очите й гледаха в лицето на смъртта. Каква красота!

Изведнъж всичко свърши. Зрителят седеше изтощен, разтърсван от сладострастни тръпки и дишаше дълбоко. Момичето бе наказано.