Кръвна връзка - Страница 42

Нещо повече, превърна се в очи и уши за него. След всяка работна среща Сам питаше Елизабет какви са впечатленията й от някого или пък й обясняваше защо се е държал по определен начин. Наблюдаваше го да взема решения, от които зависеше животът на хиляди хора и се финансираха със стотици милиони долари. Чувала бе държавни глави да се молят на Сам Рофи да отвори фабрика или пък да настояват да закрие някоя. След една от тези срещи Елизабет възкликна:

— Това е невероятно! Все едно, че ръководиш държава.

Баща й се усмихна и отговори:

— „Рофи и синове“ има по-големи доходи, отколкото три четвърти от държавите в света.

При пътуванията с баща си Елизабет отново бе запознавана с другите членове на фамилията Рофи, с нейните братовчеди и братовчедки и техните съпруги или съпрузи.

Като малка Елизабет ги беше виждала по време на ваканциите, когато пристигаха в някоя от къщите на баща й или пък тя заминаваше да им погостува през кратките училищни ваканции.

Най-весело й бе при Симонета и Иво Палаци в Рим. Те бяха открити и дружелюбни, а Иво винаги я караше да се чувства като жена. Той бе ръководител на италианското поделение на „Рофи и синове“ и бе постигнал доста. Хората обичаха да работят с Иво. Елизабет запомни какво й каза една от съученичките й, след като се бе запознала с него: „Знаеш ли какво харесвам у братовчед ти? Той е сърдечен и чаровен.“

Такъв си беше Иво — сърдечен и чаровен.

Другите бяха Елен Рофи-Мартел и съпругът й Шарл, в Париж. Елизабет никога не бе разбирала Елен и не се чувстваше спокойно в дома й. Тя винаги се държеше любезно с нея, но бе някак си хладно резервирана, с което Елизабет не можеше да свикне. Шарл бе шеф на френския клон на „Рофи и синове“. Той бе добре информиран, но Елизабет бе чула баща й да казва, че му липсва предприемчивост. Можеше да изпълнява заповеди, но не бе инициативен. Сам не бе го заместил, защото френският клон работеше много доходно.

Елизабет подозираше, че Елен Рофи-Мартел имаше голямо участие в успешната му дейност.

Елизабет харесваше немската си братовчедка Ана Рофи-Гаснер и съпруга й Валтер. Чувала бе семейните клюки, че Ана Рофи не се е омъжила на ниво. Валтер Гаснер бе смятан за черна овца, за зестрогонец, който се е оженил за непривлекателна, а и доста по-стара от него жена заради парите й. Елизабет не смяташе братовчедка си за непривлекателна. Винаги бе мислила, че Ана е стеснителна, чувствена личност, затворена в себе си и малко изплашена от живота. Елизабет харесваше и Валтер. Той имаше класическите черти на кинозвезда, но не бе нито арогантен, нито фалшив. Изглеждаше истински влюбен в Ана и Елизабет не вярваше на ужасните неща, които бе чувала за него.

Любимецът й сред всички братовчеди бе Алек Никълс. Майка му бе от фамилията Рофи и се бе оженила за сър Джордж Никълс, трети баронет. Елизабет се обръщаше именно към Алек, когато имаше нужда от съвет. Може би заради чувствителността и спокойствието си Алек изглеждаше някак си равен на младото момиче, а тя усещаше колко много се ласкае той от нейната привързаност. Той винаги се бе държал с нея като с равен, готов да й предложи каквато и да е подкрепа и съвет. Елизабет си спомняше, че веднъж в момент на мрачно отчаяние бе решила да избяга от къщи. Бе си приготвила куфара и после внезапно реши да позвъни на Алек в Лондон, за да му каже „сбогом“. Той бе на заседание, но излезе по средата и говори с нея по телефона повече от час. Когато свършиха, Елизабет бе решила да прости на баща си и да му даде още една възможност. Такъв бе сър Алек Никълс. Жена му — Вивиан, бе егоистична и безразсъдна. Тя бе най-егоцентричната жена, която Елизабет някога бе срещала.

Преди няколко години, когато Елизабет бе отишла за края на седмицата в имението им в Глосестършир, тя отиде на пикник сама. Бе завалял дъжд и се бе върнала по-рано в къщата. Влязла бе през задната врата и докато вървеше към хола, откъм кабинета чу гласовете им. Бяха започнали да се карат.

— Писна ми да се правя на бавачка! — викаше Вивиан. — Можеш да си вземеш безценната братовчедка и да си я забавляваш сам. Аз отивам в Лондон. Имам ангажименти.

— Разбира се, можеш да ги отложиш, Вив. Детето ще остане при нас само още един ден, а тя…

— Съжалявам, Алек. Много ми се чука и ще си го получа довечера.

— За Бога, Вивиан!

— О, набий си го в главата! Не се опитвай да ми казваш как да живея.

В този момент, преди Елизабет да се помръдне, Вивиан бе излетяла от кабинета. Погледнала бе набързо стреснатата Елизабет и бе подхвърлила весело: „Много бързо се върна, котенце!“ И изтича нагоре по стълбите.

Алек бе дошъл до вратата. Поканил я бе тихо:

— Влез, Елизабет.

Влязла бе в кабинета с неохота. Лицето на Алек бе пламнало от негодувание. Прииска й се отчаяно да го успокои, но не знаеше как. Той се приближи до голямата дървена маса, взе лулата си, напълни я с тютюн и я запали. На Елизабет й се стори, че всичко това продължава ужасно дълго.

— Трябва да разбереш Вивиан.

— Алек, това не е моя работа. Аз…

— Но в известен смисъл е. Ние сме от една фамилия. Не искам да я упрекваш.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си. След невероятната сцена, на която току-що бе станала свидетел, Алек защищаваше жена си.

— Понякога в семейния живот — продължаваше Алек — мъжът и жената имат различни нужди. — Замълча неловко, търсейки точния израз. — Не искам да упрекваш Вивиан, защото аз… аз не мога да задоволявам някои от тези нужди. Вината не е нейна, нали разбираш?

Елизабет не успя да се въздържи и попита:

— Из… излиза ли с други мъже често?