Кръвна връзка - Страница 20

К оглавлению

— Сам с тебе ли пристигна?

Нямаше как да й го поднесе тактично. Рийс пое дълбоко въздух и каза:

— Със Сам се е случило нещастие, Лиз. — Видя как кръвта се отдръпва от лицето й, очаквайки го да продължи. — Загинал е.

Стоеше като замръзнала. Когато най-после проговори, Рийс едва успя да я чуе.

— Какво… Какво се е случило?

— Все още не знаем всички подробности. Изкачвал е Монтблан. Въжето му се скъсало. Паднал в ледникова пукнатина.

— Намерили ли са…?

Тя притвори очи за момент, после отново ги отвори.

— Пукнатината е била бездънна.

Лицето й бе побеляло. Рийс усети внезапна тревога.

— Добре ли си?

Тя се усмихна лъчезарно и каза:

— Естествено, че съм добре. Благодаря ти. Искаш ли чай или да хапнеш нещо?

Погледна я изненадан и понечи да каже нещо, но после разбра. Изпаднала бе в шок. Дърдореше непрекъснато без никакъв смисъл, като очите й блестяха неестествено, а усмивката не слизаше от устата й.

— Сам бе такъв изключителен спортист — продължаваше Елизабет. — Виждал си наградите му. Винаги побеждаваше, нали? Знаеш ли, че вече се е качвал на Монтблан?

— Лиз…

— Разбира се, че знаеш. Ти не беше ли с него веднъж, Рийс?

Рийс я остави да говори и да се упоява срещу болката, опитвайки се да се предпази с приказките си и да отдалечи момента, в който ще трябва да остане насаме с мъката си. Докато я слушаше, за миг си припомни безпомощното момиченце, което бе срещнал някога — прекалено чувствително и нежно, за да може да се защитава в жестоката действителност. А сега бе наранена, напрегната и уязвима и именно тази й крехкост тревожеше Рийс.

— Ще повикам лекар — предложи той. — Може да ти даде нещо…

— О, не. Наистина ми няма нищо. Ако не възразяваш, ще полегна за малко. Чувствам се малко изморена.

— Искаш ли да остана?

— Благодаря. Няма да е необходимо.

Изпрати го до вратата и докато той вървеше към колата, Елизабет извика след него: „Рийс“. Спря се и се обърна към нея.

— Благодаря ти, че дойде. Мили Боже!

Дълго след като Рийс бе заминал, Елизабет Рофи остана да лежи в леглото с поглед към тавана, наблюдавайки променящите се фигури, рисувани от бледото септемврийско слънце.

И болката дойде. Не бе взела успокоително, защото искаше да усеща болката. Длъжна бе да го направи заради Сам. Щеше да я понесе, защото бе негова дъщеря. И лежа така цял ден и цяла нощ, като ту не мислеше за нищо, ту пък се опитваше да мисли за всичко, спомняйки си всяка подробност. Смееше се и плачеше, разбирайки, че е изпаднала в истерия. Но й беше все едно. Нямаше кой да я чуе. Посред нощ изведнъж усети силен глад, слезе до кухнята, където си направи огромен сандвич. Излапа го бързо, а после го повърна. Не й стана по-добре. Нищо не можеше да облекчи обзелата я болка. Имаше усещането, че всичките й нервни възли горят. Мислите й непрекъснато се връщаха назад към годините, прекарани с баща й. Посрещна изгрева на прозореца на спалнята. По някое време прислужницата почука на вратата, но Елизабет я отпрати. Веднъж иззвъня телефонът и при мисълта, че може да е Сам, сърцето й се разтуптя, докато посягаше към слушалката. После се опомни и отдръпна ръката си.

Той никога вече нямаше да й се обади. Никога вече нямаше да чуе гласа му. Никога вече нямаше да го види. Бездънна ледникова пукнатина. Бездънна.

Елизабет продължаваше да лежи, като прехвърляше миналото и си спомняше за всичко.

ГЛАВА 7

Раждането на Елизабет Роуън Рофи бе двойна трагедия. По-малкото нещастие бе, че майката на Елизабет почина в родилната зала, а по-голямото бе, че Елизабет се роди момиче.

В продължение на девет месеца, докато се появи от мрака на майчината утроба, тя бе очакваното с най-голямо нетърпение дете на света, наследяващо огромна империя — гигантската компания „Рофи и синове“, с капитал от милиарди долари.

Съпругата на Сам Рофи, Патриша, бе тъмнокоса удивителна хубавица. Много жени се бяха опитвали да се омъжат за Сам Рофи заради положението, известността и богатството му. Патриша се бе омъжила за Сам, защото се бе влюбила в него. Оказа се, че това е била най-неподходящата причина. Сам Рофи бе търсил практическо решение и Патриша отговаряше идеално на изискванията му. Той нямаше нито време, нито нагласа да бъде семеен човек. В живота му нямаше място за друго, освен за „Рофи и синове“. Бе се отдал фанатично на компанията и очакваше същото от всички около себе си. Патриша имаше стойност дотолкова, доколкото би могла да допринесе за репутацията на компанията. Но когато най-после разбра какъв брак си е избрала, бе станало много късно. Сам й бе определил роля, която тя изпълняваше прекрасно. Безупречна като домакиня, тя бе идеалната мисис Сам Рофи. Не получила любов от съпруга си, след време Патриша се научи да не отдава и своята любов. Обслужваше Сам и бе на подчинение в „Рофи и синове“ така, както и най-обикновената секретарка. Бе на разположение по двайсет и четири часа в денонощието, готова да полети навсякъде, където Сам щеше да има нужда от нея, можеше да прави компания на неколцина чуждестранни ръководители или пък, уведомена в последния момент, да поднесе изискана вечеря на сто души върху колосани, богато бродирани покривки с блестящи кристални сервизи и тежки сребърни прибори от XVIII век. Патриша бе една от необявените ценности на „Рофи и синове“. Правеше всичко необходимо да поддържа чудесния си вид, спортуваше и спазваше диета като спартанец. Имаше превъзходна фигура, а дрехите й се шиеха по модели на Норъл в Ню Йорк, Шанел в Париж, Хартнъл в Лондон и младия Сибил Конъли в Дъблин. Бижутата, които Патриша носеше, бяха създадени за нея от Жан Шлумбергер в България. Животът й бе изпълнен с ангажименти, но безрадостен и лишен от съдържание. Но когато забременя, всичко се промени.