Кръвна връзка - Страница 19

— Предайте на мистър Майкълс, че ще си получи парите — каза Алек. — Но моля ви, престанете да ме тероризирате.

Суинтън се втренчи в него.

— Да те тероризираме ли? Е, сър Алек, нещастнико, ти не знаеш какво е да те тероризират. Шибаните ти конюшни ще бъдат изгорени до основи и ще почнеш да ядеш печено конско месо. После ще ти запалят къщата. А може би и жена ти. — Засмя се, а на Алек хич не му бе до смях. — А ял ли си готвено путе?

Алек побледня.

— За Бога…

Суинтън продължи успокоително:

— Само се шегувам. Тод Майкълс ти е приятел. А приятелите си помагат, нали? Говорихме за теб тая сутрин. И знаеш ли какво каза шефът за тебе? „Сър Алек е добър човек. Ако няма парите сега, знам, че ще измисли някакъв начин да ни ги намери.“

Алек се намръщи.

— Какъв начин?

— Е, хайде сега, не е толкова трудно за умно момче като тебе да измисли нещо, нали? Шеф си в голяма фармацевтична копания, нали така? Произвеждате разни неща, като кокаин например. Между нас да си остане, кой ще знае изобщо, ако случайно изпратиш няколко пратки на друго място?

Алек го изгледа ужасен.

— Вие сте луд! — възкликна той. — Аз… не мога да направя подобно нещо.

— Не можеш да си представиш какви неща правят хората, когато им се наложи — весело рече Суинтън, ставайки от масата. — Или ще ни донесеш парите, или ще ти кажем къде да изпратиш стоката.

Смачка пурата си в чинийката пред Алек.

— Предай моите поздрави на Вивиан, сър Алек. Благодаря.

И Джон Суинтън си тръгна.

Сър Алек остана сам, с празен поглед, заобиколен от познатите, удобни вещи, които бяха част от живота му, но над тях вече бе надвиснала заплаха. Единственото чуждо тяло бе мръсният, мокър фас от пура в чинията му. Как изобщо им позволи да навлязат в живота му? Разреши им да го докарат до състояние, при което бе в ръцете на подземния свят. И вече знаеше, че искат от него не само пари. Парите бяха само примамката, с която го вкараха в клопката. Целта им бе да използват връзките му във фармацевтичната компания. Щяха да се опитат да го накарат да работи за тях. Ако станеше известно, че е попаднал под властта им, опозицията нямаше да се поколебае да направи капитал от това. Неговата собствена партия вероятно щеше да го помоли да си подаде оставката.

Щяха да го направят тактично и кротко. Сигурно щяха да настояват да подаде молба за Стотицата на Чилтърн — пост, за който се получаваше номинална заплата от сто лири на година от Короната. Едно от ограниченията да бъдеш депутат бе, че не можеш да получаваш заплата от Короната или от правителството. Така че Алек нямаше да може да бъде повече в парламента. Естествено причината нямаше да може да се скрие. Щеше да бъде опозорен. Освен ако не намереше голяма сума пари. Говорил бе многократно със Сам Рофи, убеждавайки го да предложат акциите на борсата, да разреши акциите да се продават.

— Остави това — бе му отговорил Сам. — В момента, в който пуснем външни хора в къщата си, ще трябва да слушаме от тях как да работим. Преди да се усетим, ще превземат Управителния съвет, а после и компанията. И какво значение има това за тебе, Алек? Имаш голяма заплата, неограничена сметка за харчене. Не са ти нужни пари.

За миг Алек се изкушаваше да каже на Сам колко отчаяно се нуждае от пари. Но знаеше, че няма да постигне нищо. Сам Рофи бе изцяло отдаден на компанията и не изпитваше никакво състрадание. Ако разбереше, че Алек е компрометирал по някакъв начин „Рофи и синове“, щеше да го отстрани без никакво колебание. Не, Сам Рофи бе последният човек, към когото би се обърнал.

Алек бе изправен пред пълна разруха.

Към масата на сър Алек се приближаваше портиерът на „Уайт“ и водеше човек в куриерска униформа, който носеше запечатан кафяв плик.

— Извинете, сър Алек — почтително каза портиерът, — но този човек твърди, че му е наредено да предаде нещо лично на вас.

— Благодаря — отговори сър Алек.

Куриерът му подаде плика, а портиерът го отведе обратно.

Алек седя дълго преди да посегне към плика и да го отвори. Прочете телеграмата три пъти, после бавно смачка хартията в шепата си, а очите му започнаха да се пълнят със сълзи.

ГЛАВА 6

Ню Йорк

Понеделник, 7 септември

11:00 часа

Частният Боинг 707–320 правеше последен заход към летище „Кенеди“, намерил пролука в претрупания трафик за кацане. Полетът бе дълъг и еднообразен и Рийс Уйлямс се чувстваше изтощен, след като не можа да мигне през цялата нощ. Пътувал бе със същия самолет многократно със Сам Рофи. Присъствието му още се усещаше.

Елизабет Рофи го очакваше. Рийс й бе изпратил телеграма от Истанбул, съобщавайки й само, че пристига на следващия ден. Можеше да й съобщи за смъртта на баща й по телефона, но реши, че заслужава по-голямо внимание.

Самолетът бе вече на земята и се придвижваше бавно към терминала. Рийс имаше съвсем малко багаж и мина бързо през митницата. Небето навън бе сивочерно, напомняйки за идващата зима. Пред страничния изход стоеше лимузина, за да го откара до частното имение на Сам Рофи в Лонг Айлънд, където щеше да го чака Елизабет.

Докато пътуваше с колата, Рийс реши да си повтори още веднъж това, което бе решил да й каже, с желанието да намали жестокия удар, но в мига, в който Елизабет излезе да го посрещне, подготвените думи изчезнаха от главата му. Винаги когато застанеше срещу нея, хубостта й го объркваше. Наследила бе външността на майка си с нейните аристократични черти и маслиненочерни очи, подчертавани от дълги, тежки мигли. Кожата й бе бяла и нежна, а косите й — лъскавочерни. Имаше великолепна стегната фигура. Облечена бе в кремава копринена блуза с отворена яка, плисирана пола от сива каша и бежови обувки. У нея нямаше и помен от непохватното момиченце, което Рийс бе видял за първи път преди девет години. Пред него стоеше интелигентна и чувствена жена, неосъзнаваща напълно собствената си красота. Усмихваше му се, радостна, че го вижда. Подаде ръка и каза „Заповядай, Рийс“, а после го въведе в обширната библиотека, облицована с дъбова ламперия.