Кръвна връзка - Страница 21


К оглавлению

21

Сам Рофи бе последният мъжки наследник на династията Рофи и Патриша знаеше колко силно иска да има син. Осланяше се на нея. И ето че сега бе като кралицата-майка, носеше бебето в себе си — младия принц, който един ден щеше да наследи кралството. Когато я качиха на носилката за родилната зала, Сам стисна ръката й и промълви: „Благодаря ти.“

Почина от емболия трийсет минути по-късно и хубавото бе, че си отиде, без да знае, че не е оправдала надеждите на мъжа си.

Сам Рофи отдели време от претрупаната си програма, за да погребе жена си, а после се зае с проблема, свързан с отглеждането на невръстната си дъщеря.

Седмица след раждането Елизабет бе отнесена вкъщи и предадена на бавачка — първата от дългата поредица бавачки. През първите пет години от живота си Елизабет виждаше баща си съвсем рядко. За нея той бе като някакъв неясен образ, непознат човек, който винаги пристигаше или заминаваше. Пътуваше постоянно, а Елизабет създаваше допълнително неудобство, тъй като трябваше да я мъкне със себе си като допълнителен багаж. Елизабет прекарваше месец в имението им в Лонг Айлънд, където имаше алея за боулинг, тенискорт, плувен басейн и игрище за скуош. След няколко седмици бавачката й опаковаше дрехите и я изпращаха със самолет във вилата им в Биариц. Там имаше петдесет стаи и трийсет акра земя и Елизабет постоянно се губеше.

Наред с това Сам Рофи притежаваше обширен апартамент на площад „Бийкмън“ в Ню Йорк и вила на Коста Смералда в Сардиния. Елизабет пътуваше до всичките домове, сновеше между къщата, апартамента и вилите и растеше сред разточителна елегантност. Но навсякъде се чувстваше като външен човек, попаднал по погрешка на богато празненство с негостоприемни домакини.

Когато порасна, Елизабет разбра какво значи да бъдеш дъщеря на Сам Рофи. Тя бе пожертвала чувствата си заради компанията, така както и майка й го бе направила някога. Лишена бе от семеен живот, защото не съществуваше семейство, а само платени заместители и далечната фигура на човека, който бе неин баща, но не се интересуваше от нея, а само от компанията. Патриша бе съумяла да се примири с положението, но за детето това бе мъчително. Елизабет се чувстваше нежелана и необичана и не знаеше как да се справи с отчаяното си състояние, като накрая започна да обвинява себе си за това, че е отблъскваща. Опитваше се отчаяно да спечели любовта на баща си. Когато тръгна на училище, започна да прави в клас различни подаръци за него — детски рисунки с молив и водни бои и несиметрични пепелници, които пазеше старателно, очаквайки го да се върне от някое от служебните си пътувания, така че да може да го изненада, да го зарадва и да го чуе да казва: „Толкова е хубаво, Елизабет. Много си талантлива.“

Когато се връщаше, Елизабет му поднасяше с обич подаръка си, а баща й кимаше или поклащаше глава и я питаше: „Няма да ставаш художничка, нали?“

Понякога Елизабет се събуждаше посред нощ, слизаше по дългата вита стълба в апартамента на площад „Бийкмън“ и пресичаше подобния на пещера хол, водещ към кабинета на баща й. Влизаше в празната стая, като че пристъпваше в храм. Тук бе неговата стая, където работеше, подписваше важни документи и управляваше света. Елизабет се приближаваше до огромното, тапицирано с кожа бюро и бавно прокарваше ръка по него. После го заобикаляше и сядаше на кожения стол. Там се чувстваше по-близо до баща си. Струваше й се, че като влезе в неговата стая и седне, където сядаше той, ще може да стане част от него. Водеше с него въображаеми разговори, а той я изслушваше заинтригувано и се отнасяше с внимание към проблемите й. Веднъж, докато Елизабет седеше на бюрото му в тъмното, лампите в кабинета изведнъж светнаха. На вратата стоеше баща й. Изгледа седналата зад бюрото му, облечена в тънка нощница Елизабет и възкликна: „Какво правиш тук сама в тъмното?“ После я взе в прегръдките си и я занесе на ръце по стълбите до леглото й, а Елизабет остана будна до сутринта, като си мислеше как баща й я беше прегърнал.

После слизаше долу всяка нощ и сядаше в кабинета му, като го очакваше да се появи и да я вземе, но това вече не се повтори.

Никой не говореше с Елизабет за майка й, но в приемната имаше прекрасен портрет на Патриша Рофи в цял ръст и Елизабет обичаше да го гледа с часове. После се поглеждаше в огледалото. Грозотия. Бяха й сложили скоби на зъбите и изглеждаше ужасно. „Никак не е чудно, че баща ми не се интересува от мене“ — мислеше си Елизабет.

После изведнъж получи страшен апетит и започна да трупа килограми. Бе стигнала до някаква своя истина, че ако е дебела й грозна, никой няма да иска да я сравнява с майка й.

Когато Елизабет стана на дванайсет години, започна да ходи в престижното частно училище в Ийст Сайд в Манхатан, след 70-а улица. Откарваха я с „Ролс-Ройс“, влизаше в клас и сядаше мълчаливо и вглъбена в себе си, като не обръщаше внимание на другите наоколо. Никога не пожелаваше да отговори на въпрос. А когато я вдигаха, като че ли никога не знаеше отговора. Учителите й скоро започнаха да не й обръщат внимание. Говореха за Елизабет помежду си и единодушно се съгласяваха, че тя е най-разглезеното дете, което са срещали някога. В поверителния си доклад в края на годината пред директорката класната ръководителка на Елизабет бе написала:

„Не успяхме да постигнем никакъв напредък с Елизабет Рофи. Държи се настрана от съучениците си и отказва да участва в груповите занимания. Няма приятели в училище. Оценките й са незадоволителни, но е трудно да се прецени дали са такива, защото не полага никакви усилия или защото не може да се справя с материала. Арогантна и егоистична. Ако баща й не беше един от основните дарители на училището, щях да предложа настоятелно да бъде изключена.“

21