И все пак именно Макс Хорнунг бе човекът, който намери нещо общо в убийствата, показвани на „гадните“ филмчета.
— Дължим ви благодарност — допълни Алмадан.
Макс Хорнунг го погледна и примигна с очи.
— За какво? — попита той.
Алек Никълс не желаеше да присъства на банкета, но пък не му се искаше Елизабет да отиде сама. По програма и двамата трябваше да говорят пред присъстващите. Банкетът се даваше в омразния му град Глазгоу. Пред хотела ги чакаше кола, готова да ги откара до летището веднага след като стане уместно да си тръгнат. Той вече бе произнесъл речта си, но умът му беше на друго място. Чувстваше се напрегнат и нервен, а и стомахът му го свиваше. На някой глупак му бе хрумнало да сервират агнешка саздърма. Алек почти не я вкуси. Елизабет седеше до него.
— Какво ти стана, Алек?
— Няма ми нищо — потупа я успокоително по ръката той.
Речите почти бяха свършили, когато към Алек се приближи един от сервитьорите и прошепна:
— Извинете ме, господине. Търсят ви. Можете да се обадите от служебния телефон.
Алек последва сервитьора и излезе от обширната трапезария на път към малката канцелария зад администрацията. Вдигна слушалката и каза:
— Ало?
Чу гласа на Суитън:
— Предупреждавам те за последен път!
После линията се прекъсна.
Последният град в програмата на инспектор Хорнунг беше Берлин.
Неговите приятели компютрите го очакваха. Макс поговори с изключителния компютър „Никсдорф“, до който човек можеше да има достъп само ако притежаваше специална перфокарта. Поговори и с огромните компютри „Алинц“ и „Шуфа“, както и с по-малките във Федералната криминална служба във Висбаден, където се събираше информация от цяла Германия.
„С какво можем да помогнем!“ — питаха го те.
„Разкажете ми за Валтер Гаснер.“
И те му разказаха. Когато му казаха всичките си тайни, пред Макс Хорнунг лежеше изписан целият живот на Валтер Гаснер, изразен с прекрасни математически символи. Макс виждаше ясно човека Гаснер, сякаш го гледаше на снимка. Знаеше какви дрехи, вина, храни и хотели обича. Приятен млад учител по ски, който бе живял, издържан от жени, и се бе оженил за много по-възрастна от него богата наследница.
Макс откри една любопитна подробност: чек за двеста марки, издаден на името на д-р Хайсен. На чека бе написано: „За консултация“. Каква консултация? Чекът бе осребрен в „Дрезднер банк“ в Дюселдорф.
Петнайсет минути по-късно Макс вече говореше по телефона с един от шефовете на банката. Да, естествено, че шефът познаваше доктор Хайсен. Той бе един от уважаваните клиенти на банката.
И какъв лекар бе той?
Психиатър.
Макс остави слушалката и се облегна на стола със затворени очи. Мислеше усилено. Ето я изпуснатата нишка. Вдигна телефона и позвъни на доктор Хайсен в Дюселдорф.
Някаква досадна секретарка съобщи на Макс, че лекарят не иска да го безпокоят. След като Макс настоя да говори с него, доктор Хайсен вдигна телефона и троснато му обясни, че никога не дава никаква информация за пациентите си, а още по-малко би си позволил да обсъжда подобни въпроси по телефона. И трясна слушалката.
Макс се върна отново при компютрите. „Разкажете ми за доктор Хайсен“ — нареди той.
След три часа Макс отново говореше по телефона с доктора.
— Вече ви казах — сопна му се лекарят, — че ако искате някаква информация, за който и да е от пациентите ми, ще трябва да дойдете в кабинета само със съдебно нареждане.
— Нямам възможност точно сега да дойда в Дюселдорф — обясни инспекторът.
— Това си е ваш проблем. Имате ли други въпроси? Аз съм зает човек.
— Зная, че сте зает човек. Пред мен стои извлечение за платените от вас данъци през последните пет години.
— Е, и какво?
— Докторе — каза Макс, — не искам да ви създавам неприятности. Но вие прикривате незаконно двайсет и пет процента от доходите си. Ако предпочитате, мога просто да изпратя досието ви на немските данъчни служби и да им кажа къде да се поровят. Те могат да започнат например с личния ви сейф в Мюнхенската банка или с шифровата ви банкова сметка в Базел.
Настъпи дълго мълчание, след което лекарят попита:
— Как казахте, че е името ви?
— Инспектор Макс Хорнунг от швейцарската криминална полиция.
Последва ново мълчание. Докторът учтиво попита:
— И какво по-точно искате да знаете?
Макс му каза какво го интересува.
След като доктор Хайсен се разприказва, никой вече не можеше да го спре. Да, естествено, че си спомня Валтер Гаснер. Той бе нахълтал без да има определен час и бе настоял да говори с доктора. Отказал бе да съобщи името си под претекст, че иска да обсъди проблемите на някакъв приятел.
— Това, разбира се, ме накара да бъда внимателен — сподели лекарят с Макс. — Подобен класически синдром имат хора, които не желаят или се боят да застанат лице в лице със собствените си проблеми.
— А какъв беше проблемът? — попита Макс.
— Той каза, че приятелят му е шизофреник, че е склонен да убие човек и че вероятно ще убие някого, ако не бъде спрян. Попита ме дали може да му се помогне с някакво лечение. Каза, че ако приятелят му бъде затворен в някакво психиатрично заведение, той нямало да може да го понесе.
— А вие какво му отговорихте?
— Казах му, разбира се, че първо трябва да прегледам приятеля му, че някои от душевните заболявания могат да се лекуват със съвременните лекарства, а също и чрез психиатрични и терапевтични процедури, но му казах също, че има заболявания, които са неизлечими. Заявих му също така, че при случай, какъвто ми описва, лечението би могло да бъде доста продължително.