Кръвна връзка - Страница 79

К оглавлению

„Има ли нещо друго?“

„Иво Палаци издържа любовница, която живее на «Виа Монтемигнайо».“

„Благодаря. Зная.“

„Има няколко полицейски донесения за оплаквания от съседите.“

„Какви са оплакванията?“

„За нарушаване на реда. Побоища и караници. При един от случаите тя е изпочупила всички съдове. Това важно ли е?“

„Много — отговори Макс. — Благодаря.“

Значи Иво Палаци имаше избухлив характер. А също и Донатела Сполини. Какво ли се е случило между нея и Иво? Дали не го е заплашвала, че ще го издаде? Затова ли внезапно е решил да иска заем от банката? Докъде би стигнал човек като Иво Палаци, за да запази брака си, семейството си и начина си на живот?

Накрая вниманието на дребничкия детектив бе привлечено от още една малка подробност. Иво Палаци бе получил крупна сума от финансовия отдел на италианската тайна полиция. Тя беше дадена като награда, като процент от парите, конфискувани от издадения от Иво банкер. След като Иво Палаци има толкова належаща нужда от пари, какво ли друго би направил, за да ги получи?

Макс се сбогува с компютрите и хвана обедния самолет на Еър Франс за Париж.

ГЛАВА 41

Шофьорите на таксита вземаха по седемдесет франка от летището „Шарл де Гол“ до района на Нотр Дам, без да се смята бакшишът. Билетът за градския автобус № 351 до същата част на града струваше седем и половина франка, като не беше необходим никакъв бакшиш. Инспектор Макс Хорнунг взе автобуса. Настани се в евтиния хотел „Мебле“ и започна да върти по телефона.

Проведе разговори с хората, в чиито ръце бяха тайните на всички френски граждани. Обикновено французите са по-подозрителни дори и от швейцарците, но в случая всички с готовност искаха да окажат помощ на Макс Хорнунг. Причините за това бяха две. Първата бе фактът, че Макс Хорнунг бе дълбоко уважаван специалист в своята област и за тях беше въпрос на чест да си сътрудничат с такъв човек. А втората бе, че всички изпадаха в ужас при появата му. Странният дребен човечец с чудноват акцент успяваше да разкрие всичко.

— Разбира се — отговаряха му те. — С удоволствие ще ви позволим да ползвате компютрите ни. Но, естествено, всичко трябва да бъде запазено в тайна.

— Естествено.

Макс мина през финансовите инспектори, през кредитната компания „Лионе“ и през Националната застрахователна компания, за да си поговори с компютрите. Той посети и компютрите на полицията в Роснису-Боа, както и полицейската префектура на Ил де ла Сите.

Започнаха да си бъбрят непринудено като стари приятели. „Кои са Шарл и Елен Рофи-Мартел?“ — попита Макс.

„Шарл и Елен Рофи-Мартел, адрес: ул. «Франсоа Премиер» 5, Весине, сключили брак на 24 май 1970 г. в кметството на Ньой, нямат деца, Елен е развеждана три пъти, моминското й име е Рофи, има банкова сметка в «Кредит Лионе» на авеню «Монтан» на името на Елен Рофи-Мартел, със среден баланс от над двадесет хиляди франка.“

„А разходите й?“

„С удоволствие. Сметка за закупени книги от книжарницата «Марсо»… сметка от зъболекар за лечение на зъбен нерв на Шарл Мартел… сметки от болницата за лечение на Шарл Мартел… сметка от лекар за преглед на Шарл Мартел.“

„Имате ли диагнозата?“

„Можете ли да почакате? Ще трябва да се обърна към другия компютър.“

„Да, ако обичате.“

Макс чакаше. Машината, в която се съдържаше диагнозата на лекаря, започна да говори: „Аз имам диагнозата.“

„Казвай.“

„Нервно разстройство.“

„Нещо друго?“

„Тежки натъртвания и контузии в областта на бедрата и задните части.“

„Някакви допълнителни данни?“

„Нищо не е отбелязано.“

„Продължавайте, ако обичате.“

„Сметка за чифт мъжки обувки от «Пине»… закупена шапка от «Роз Валоа»… гъши дроб от «Фошон»… от фризьорския салон «Карата»… «Максим» — вечеря за осем души… сребърни прибори от «Кристофле»… мъжки халат от «Сулка»…“

Макс изключи компютъра. Имаше нещо обезпокоително. Нещо във връзка със сметките. Той разбра какво е то. Всяка покупка бе подписана от мадам Рофи-Мартел. Сметката за мъжкия костюм, сметките от ресторантите — всичко беше на нейно име. Интересно.

И ето че се показа първата изпусната нишка.

Някаква компания на име „Бел Пе“ бе закупила недвижим имот. Единият от собствениците на „Бел Пе“ се казваше Шарл Десен. Номерът на социалната застраховка на Шерл Десен съвпадаше с този на Шарл Мартел. Маскировка.

„Разкажете ми за «Бел Пе» — нареди Макс.

«Бел Пе» е собственост на Рене Дюшами и Шарл Десен, известен също като Шарл Мартел.“

„С какво се занимава «Бел Пе»?“

„Компанията притежава лозя.“

„Какъв е капиталът на компанията?“

„Четири милиона франка.“

„Откъде е взел пари Шарл Мартел, за да ги вложи?“

„От «Ше ма тант».“

„От къщата на вашата леля ли?“

„Извинете. Френски жаргон. Истинското име е «Кредит мюнисипал».“

„Печеливши ли са лозята?“

„Не. Пълен провал.“

Макс имаше нужда от още данни. Той продължи да разговаря с приятелите си, като проучваше, настояваше и ги придумваше. Именно компютърът на застрахователната компания му довери, че има признаци за възможно финансово нарушение. Макс усети, че през тялото му минава приятна тръпка.

„Разкажете ми за това“ — каза той.

И те се разговориха като две жени, които си разменят клюки по време на прането в понеделник.

Когато Макс свърши с компютрите, той тръгна да се види с бижутера на име Пиер Ришо.

След тридесет минути Макс знаеше с точност до последния франк за колко са били продадени бижутата на Елен Рофи-Мартел. Сумата бе малко над два милиона франка — парите, които Шарл Мартел бе вложил в лозята. Значи Шарл Десен-Мартел е имал огромна нужда от пари, за да се реши да открадне бижутата на съпругата си.