Кръвна връзка - Страница 75

— Давам им двайсет и четири часа — реши Елизабет. — Искам всички да се махнат оттук.

Той я погледна за миг и попита:

— Мис Рофи, смятате ли, че постъпвате справедливо?

Тя се замисли за Емил Йопли, за откраднатата лицензна формула и за поставения в кабинета й микрофон, който бе смачкала с обувката си.

— Махайте се! — нареди Елизабет.

Тя работи усърдно цялата сутрин, като се опитваше да изтрие от съзнанието си спомена за овъгленото тяло на Емил Йопли и лабораторията, пълна с изгорели животни. Опитваше се да не мисли какво щеше да струва на компанията загубата на формулата. Съществуваше вероятност някоя от конкурентните компании да я патентова, а Елизабет не можеше да попречи с нищо. Когато конкурентите ти видят, че си слаб, те решават да те унищожат. Но тук не бе замесен съперник. Беше някой приятел. Приятел, който искаше да я унищожи.

Елизабет реши да наеме професионална охранителна служба. Щеше да се чувства в по-голяма безопасност сред външни хора.

Тя позвъни по телефона в Международната болница в Брюксел, за да се осведоми за състоянието на жената на белгийския министър. Съобщиха й, че мадам ван ден Лог е все още в кома. Не знаеха дали ще оцелее.

Елизабет се бе замислила за Емил Йопли, за детето монголоид и за жената на министъра, когато в стаята влезе Рийс. Той забеляза посърналото й лице и попита тихо:

— Толкова ли е сериозно положението?

Тя кимна унило.

Рийс се приближи към нея и я огледа внимателно. Тя изглеждаше уморена и съсипана. Чудно му беше докога може да издържи. Взе ръцете й и попита внимателно:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

„С всичко“ — помисли си Елизабет. Имаше огромна нужда от Рийс. Имаше нужда от силата, помощта и любовта му. Погледите им се срещнаха и тя бе готова да се хвърли в прегръдките му, да му разкаже за всичко, което се бе случило или ставаше в момента.

— Има ли нещо ново за мадам ван ден Лог? — попита Рийс.

И поривът й отмина.

— Не — отвърна Елизабет.

— Някой обаждал ли се е във връзка със статията в „Уолстрийт Джърнал“?

— Каква статия?

— Не си ли я видяла?

— Не.

Рийс се обади на секретарката да му донесат вестника. В статията се изброяваха всички неприятности, сполетели напоследък „Рофи и синове“, но основното бе, че компанията се нуждае от опитен ръководител. Елизабет остави вестника и попита:

— Колко ще ни навреди това?

— Неприятностите вече са започнали — сви рамене Рийс. — Те просто ги съобщават. Започваме да губим голяма част от пазарите, а ние…

В този момент иззвъня вътрешният телефон. Елизабет натисна бутона.

— Да?

— На другата линия е хер Юлиус Бадрут, мис Рофи. Казва, че е спешно.

Елизабет погледна към Рийс. Досега беше отлагала срещата с банкерите.

— Свържете ме с него. — Вдигна слушалката. — Добро утро, хер Бадрут.

— Добро утро. — Гласът му по телефона звучеше сухо и обидено. — Свободна ли сте следобед?

— Ами, аз…

— Чудесно. Ще ви бъде ли удобно в четири часа?

Елизабет се поколеба за миг.

— Да. В четири часа.

В слушалката се чу сух, дразнещ шум и Елизабет разбра, че хер Бардрут прочиства гърлото си.

— Съжалявам за случилото се с Емил Йопли — каза той.

„Името на Йопли не бе споменато в съобщенията на вестниците за експлозията“ — помисли си тя.

Остави бавно слушалката и видя, че Рийс я наблюдава.

— Акулите подушват кръв — подхвърли той.

Телефонът не спря да звъни през целия следобед. Обади се Алек:

— Елизабет, видя ли какво пишат във вестниците днес?

— Да — отговори Елизабет. — В „Уолстрийт джърнал“ преувеличават.

Настъпи пауза, след която Алек каза:

— Нямах предвид „Уолстрийт Джърнал“, а уводната статия на „Файненшъл Таймс“. Никак не е хубава. Телефоните ми не спират да звънят. Анулират много поръчки. Какво ще правим?

— Аз ще ти се обадя пак, Алек — обеща Елизабет.

Обади се Иво:

— Карисима, трябва да се подготвиш за нещо неприятно.

„Вече съм се подготвила“ — помисли си с горчивина Елизабет.

— За какво става дума?

— Един италиански министър бил задържан преди няколко часа за приемане на подкупи.

Елизабет внезапно усети какво ще последва.

— Продължавай нататък.

Гласът на Иво звучеше така, сякаш се извиняваше за нещо.

— Не е по наша вина — каза той. — Министърът е алчен и станал непредпазлив. Хванали го на летището при опит да изнесе тайно пари от Италия. Установили, че парите идват от нас.

Макар че Елизабет беше подготвена за подобно нещо, казаното от Иво я изпълни с недоверие.

— Защо ни е трябвало да го подкупваме?

— За да можем да въртим бизнес в Италия — обясни сухо Иво. — Това е начин на живот тук. Престъплението ни не се състои в това, че сме подкупвали министъра, а че са ни хванали.

Тя се облегна назад и в главата й нещо забуча.

— Какво ще стане сега?

— Предлагам да се срещнем с адвокатите на компанията в най-скоро време — отговори Иво. — Не се тревожи. В Италия само бедните влизат в затвора.

От Париж се обади разтревожено Шарл. Френската преса била пълна с материали за „Рофи и синове“. Шарл убеждаваше Елизабет да продаде акциите, докато компанията все още има някакво реноме.

— Купувачите губят доверие в нас — заключи Шарл. — А щом е така, компанията не може да съществува.

Елизабет се замисли за обажданията по телефона, за банкерите, за братовчедите си и за пресата. Прекалено много неща се бяха случили за толкова кратко време. Някой дърпаше конците на всичко това. Трябваше да го открие.

В тефтерчето с телефоните на Елизабет все още стоеше името на Мария Мартинели. То я върна към спомена за високата и дългокрака италианка, с която бе учила в Швейцария. После си бяха писали от време на време. Мария бе станала манекенка и ходеше със собственика на един милански вестник. На Елизабет й трябваха петнадесет минути, за да се свърже с нея. След като си размениха обичайните любезности, Елизабет попита: