Кръвна връзка - Страница 49

ГЛАВА 18

Елизабет взе такси от летището. Във вилата нямаше никой, защото по това време не се използваше, а не бе съобщила, че ще пристигне. Настани се и започна да обикаля бавно големите, до болка познати помещения. Струваше й се, че никога не ги е напускала. Не бе допускала, че къщата ще й липсва толкова много. Мислеше си, че малкото щастливи спомени от детството й са свързани именно с вилата. Чувстваше се странно съвсем сама сред лабиринта от стаи, където винаги имаше половин дузина прислужници да шетат, готвят, чистят и разтребват. Сега бе сама сред спомените от миналото.

Остави куфарчето на Сам в хола на долния етаж и качи багажа си горе. По стар навик се отправи към стаята си по средата на коридора, а после се спря. Стаята на баща й се намираше в дъното на коридора. Елизабет се обърна и тръгна към нея. Отвори бавно вратата и макар че разумът й осъзнаваше действителността, някакъв първичен инстинкт я караше да очаква, че ще види Сам и ще чуе познатия му глас.

Стаята, разбира се, бе празна и нищо не се бе променило, откакто Елизабет я бе видяла за последен път. Обзаведена бе с голямо двойно легло, висок скрин, тоалетно шкафче, два удобни тапицирани стола и диван, поставен пред камината. Остави куфара си на пода и пристъпи към прозореца. Спуснатите метални жалузи и пердетата скриваха стаята от късното септемврийско слънце. Разтвори широко прозорците и в стаята нахлу свеж планински въздух, напомнящ за есента с приятната си хладина. Реши, че ще спи в неговата стая.

Елизабет се върна на долния етаж и влезе в библиотеката. Седна на един от удобните кожени столове, поглаждайки с ръце подпорите отстрани. Рийс винаги сядаше тук, когато разговаряше с баща й.

Сети се за Рийс и й се прииска той да е тук. Спомни си вечерта, когато я върна в пансиона след като вечеряха в Париж, и как се бе прибрала в стаята си и бе писала в тетрадката си „мисис Рийс Уйлямс“. Без да мисли много, Елизабет отиде до бюрото, взе писалка и бавно написа „мисис Рийс Уйлямс“. Погледна написаното и се засмя. „Чудя се колко ли други глупачки правят същото в този момент?“

Опита се да откъсне мислите си от него, но Рийс бе все още в ума й, от което се почувства приятно успокоена. Стана и започна да се мотае из къщата. Огледа старомодната кухня, печката, която палеха с дърва, и двете фурни.

Приближи се до хладилника и го отвори. Беше празен. Можеше да се очаква, че е изпразнен, след като къщата не се използваше. Празният хладилник изведнъж я накара да огладнее. Претърси шкафовете. Имаше само две малки консерви от риба тон, половин буркан нескафе и неотворено пакетче бисквити. Елизабет си помисли, че ако ще остава тук през почивните дни, ще трябва да реши въпроса с храната. Вместо да пътува до града за всяко ядене, ще спре в някое от магазинчетата в Кала ди Волпе и ще напазарува за няколко дни. Под навеса винаги държаха товарен джип, но не бе сигурна дали е все още там. Мина през кухнята и излезе през вратата, водеща към навеса. Дали има бензин в резервоара? Завъртя ключа и натисна стартера. Моторът заработи почти веднага. И така, този проблем отпадаше. Сутринта ще отиде до града и ще си купи всички необходими продукти.

Върна се отново в къщата. Мина по теракотения под на приемния салон, вслушвайки се в празното и самотно ехо на стъпките си. Прииска й се Алек да се обади и докато го мислеше, телефонът я стресна. Отиде до апарата и вдигна слушалката.

— Ало.

— Елизабет. Аз съм, Алек.

Тя се засмя на глас.

— Защо се смееш?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Откъде се обаждаш?

— От Глосестършир.

Елизабет внезапно почувства колко много й се иска да го види и да му съобщи решението си за компанията. Но не по телефона.

— Алек, ще ми направиш ли една услуга?

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Можеш ли да дойдеш тук в неделя? Искам да поговорим за някои неща.

— Разбира се — отговори след кратко колебание Алек.

Нито дума за ангажиментите, които трябва да отложи, или пък колко неудобства би си създал. Просто отговори с „разбира се“. Такъв си е Алек.

Елизабет добави с усилие:

— И доведи Вивиан.

— Страхувам се, че няма да може да дойде. Тя е… ъ-ъ… доста заета в Лондон. Мога да пристигна утре сутринта. Така става ли?

— Идеално. Само ми кажи в колко часа и ще дойда да те взема от летището.

— По-лесно ще ми бъде да си взема такси.

— Добре. Благодаря ти, Алек. Много ти благодаря.

Затвори телефона и се почувства по-добре.

Знаеше, че е взела правилно решение. Бе заела поста само защото Сам бе умрял преди да има време да определи кой да го замести.

Елизабет се замисли кого ли ще изберат за президент на „Рофи и синове“. Съветът да решава. Постави се на мястото на Сам и името, което й дойде веднага наум, бе Рийс Уйлямс. Другите бяха подходящи за работата, която вършеха, но Рийс бе единственият, който познаваше на практика цялостната дейност на компанията. Бе способен и експедитивен. Проблемът естествено бе в това, че Рийс не можеше да бъде избран за президент. Не можеше да бъде избран дори за член на Управителния съвет, защото не носеше името Рофи, нито пък бе женен за жена от фамилията.

Елизабет влезе в коридора и видя куфарчето на баща си. Спря се разколебана. Едва ли имаше някакъв смисъл да го отваря сега. Можеше да го даде на Алек, когато пристигне. И все пак, ако в него има нещо лично… Отнесе го в библиотеката, постави го върху бюрото, отлепи ключето и отключи двете ключалки. По средата на куфарчето лежеше голям кафяв плик. Елизабет го отвори и извади няколкото написани на пишеща машина листа от папката с надпис: