Кръвна връзка - Страница 48

— Мисля, че ще ти бъде интересно — каза Рийс.

Тръгнаха по сивия коридор на сградата за научни разработки. Стигнаха до врата, на която пишеше: „Вход забранен“. Рийс я отвори и влезе, следван от Елизабет. Минаха през втора врата и се озоваха в слабо осветена стая, пълна със стотици клетки с животни.

Помещението бе топло и влажно и на нея й се стори, че са я отвели в джунглата. Когато очите й привикнаха с полумрака, откри, че клетките са пълни с маймуни, хамстери, котки и бели мишки. Много от животните имаха противни израстъци по различни части на тялото. На някои главите бяха обръснати и бяха обкичени с електроди, имплантирани в мозъците им. Други пищяха и издаваха невъобразими звуци, мятайки се из клетките, а трети бяха притихнали или в безсъзнание. Шумът и вонята бяха непоносими. Всичко приличаше на някакъв ад. Елизабет се приближи към една клетка, в която имаше самотно бяло котенце. Черепът му бе отворен и покрит с чиста пластмасова шапчица, през която стърчаха половин дузина кабели.

— Какво правите тук? — попита Елизабет.

Високият брадат мъж, който си отбелязваше нещо пред клетката, обясни:

— Изпитваме ново успокоително средство.

— Надявам се, че ще действа — вяло подхвърли тя. — Не бих се отказала от нещо успокоително. — И излезе от стаята, преди да й прилошее.

Рийс я настигна по коридора.

— Лошо ли ти е?

— Няма ми нищо — дълбоко пое дъх тя. — Необходимо ли е всичко това?

Рийс я изгледа и отговори:

— Тези експерименти спасяват живота на мнозина. Повече от една трета от хората, родени след 1950 година, са живи благодарение на съвременните лекарства. Само си представи какво означава това.

Елизабет се замисли.

Необходими им бяха цели шест дни, за да обиколят основните сгради, а когато свършиха, Елизабет бе напълно изтощена и зашеметена от огромните мащаби, А знаеше, че бе разгледала само един от заводите на Рофи. Десетките други бяха пръснати по целия свят.

Фактите и цифрите бяха смущаващи.

— Необходими са от пет до десет години преди да пуснем на пазара нов медикамент, а от всеки две хиляди опитвани съединения получаваме средно по три крайни продукта…

Или пък: „… Само в отдела за качествен контрол на «Рофи и синове» работят триста души.“

Или: „… Работещите за «Рофи и синове» по целия свят са над половин милион души…“

Или: „… Общите приходи за миналата година бяха…“

Елизабет слушаше, опитвайки се да асимилира съобщаваните й от Рийс цифри. Известно й бе, че компанията е голяма, но понятието „голяма“ не разкриваше всичко. Изразено в хора и пари, то бе направо зашеметяващо.

Вечерта, когато Елизабет си легна и си припомни за всичко видяно и чуто, и усети, че я обхваща чувство за непълноценност.

Иво: „Повярвай ми, скъпа, че е много по-добре да оставиш всичко на нас. Не разбираш тия неща.“

Алек: „Мисля че трябва да продадеш, но пък всеки си гони своето.“

Валтер: „Защо ти трябва да се тормозиш с това? Можеш да заминеш, където си искаш и да си живееш безгрижно.“

„Те всички са прави — помисли си тя. — Ще се оттегля и ще ги оставя да правят каквото си искат с компанията. Тая работа не е за мене.“

Щом като взе решението, усети огромно облекчение. Заспа почти веднага.

От следващия ден — петък, започнаха празничните дни. Когато пристигна на работа, Елизабет нареди да повикат Рийс, за да му съобщи решението си.

— Мистър Уйлямс замина снощи за Найроби — уведоми я Кати Ерлинг. — Помоли ме да ви предам, че ще се върне във вторник. Някой друг не може ли да ви помогне?

Елизабет се подвоуми.

— Свържете ме със сър Алек, ако обичате.

— Да, мис Рофи. — Кати се поколеба, преди да продължи: — Сутринта донесоха един пакет за вас от полицията. В него са личните вещи на баща ви, които е занесъл в Шамони.

Споменаването на името му отново я изпълни с познатото чувство на скръб от загубата.

— От полицията се извиниха, че не са могли да ги дадат на вашия куриер. Вече са били изпратени.

— Моя куриер ли? — намръщи се Елизабет.

— Човекът, когото сте изпратили до Шамони да ги прибере.

— Никого не съм изпращала до Шамони. — Вероятно ставаше въпрос за някаква бюрократична грешка. — Къде е пакетът?

— Оставих го в шкафа ви.

В пакета имаше куфар с дрехите на Сам и дипломатическо куфарче със залепено върху него ключе. Вероятно с документи за компанията. Щеше да накара Рийс да се заеме с тях. После се сети, че е заминал. Помисли си, че не е лошо и тя да се махне от града през свободните дни. Погледна куфарчето и си каза, че в него може да има някои лични вещи на Сам. Реши да отвори първо него.

Кати Ерлинг позвъня:

— Съжалявам, мис Рофи. Сър Алек е излязъл от кабинета си.

— Оставете му бележка да ми се обади, ако обичате. Аз ще бъда на вилата в Сардиния. Предайте същото и на мистър Палаци, мистър Гаснер и мистър Мартел.

Ще им каже, че се оттегля, че могат да продават акциите и да правят каквото искат с компанията.

Очакваше с нетърпение празничните дни. Щеше да се усамоти във вилата като в уютен пашкул и да помисли за бъдещия си живот. Събитията я връхлетяха толкова бързо, че нямаше възможност да помисли обстойно за всичко. Инцидентът със Сам — запъна се пред думата „смърт“, наследяването на контролния пакет на „Рофи и синове“, настоятелният натиск на членовете на фамилията да продаде акциите. А и самата компания. Страховитият пулс на гиганта, чиято мощ въртеше света. Не можеше да се справи изведнъж с толкова много неща.

Когато излетя за Сардиния късно следобед, Елизабет бе взела със себе си и куфарчето на баща си.