Кръвна връзка - Страница 4

— Разбира се — отвърна озадачено Кафир. — Напълно ми е ясно.

Рийс погледна финия си часовник марка „Бауме и Марсиер“.

— Пощата в Новия град вече е затворена. Изпрати телеграмите от пощенския клон на „Йени Постхане Кад“. Искам да тръгнат до трийсет минути. — Подаде на Кафир текста на телеграмата, която бе написал. — Всеки, който каже и дума за това, ще бъде незабавно уволнен.

Кафир погледна телеграмата и очите му се разшириха.

— Господи! — възкликна той. — О, мили Боже! — Вдигна очи към мрачното лице на Рийс. — Как… как е станало това?

— Сам Рофи е загинал при нещастен случай — обясни Рийс.

И сега, за първи път, той си позволи да се замисли за нещо, което се опитваше да пропъди от съзнанието си, за нещо, за което се опитваше да не мисли — Елизабет Рофи, дъщерята на Сам. Тя бе вече на двайсет и четири години. Когато я видя за първи път, беше петнадесетгодишна, със скоби на зъбите, много стеснителна и прекалено пълна, една самотна бунтовничка. С времето Рийс бе наблюдавал как Елизабет се превръща в една много особена млада жена, притежаваща красотата на майка си и интелигентността и духа на баща си. Бе му станала близка. Рийс знаеше колко дълбоко ще я засегне новината. Налагаше се да й съобщи лично.

След два часа Рийс Уйлямс бе над Средиземно море в самолета на компанията на път за Ню Йорк.

ГЛАВА 2

Берлин

Понеделник, 7 септември

10:00 часа

Ана Рофи Гаснер осъзнаваше, че не трябва да крещи повече, защото Валтер щеше да се върне и да я убие. Сви се в един ъгъл на спалнята, без да може да овладее треперещото си тяло, и притихна в очакване на смъртта. Всичко, което бе започнало като красива приказка, се бе превърнало в кошмар, в невъобразим ужас. Прекалено дълго време й трябваше, за да приеме истината: мъжът, за когото се бе омъжила, бе един маниак, готов да убива.

Преди да се запознае с Валтер Гаснер, Ана Рофи не беше обичала никого, дори майка си, баща си и себе си. Като дете Ана бе крехка и болнава и имаше припадъци. Не помнеше някога да е била далеч от болници, медицински сестри и лекари, довеждани откъде ли не.

Тъй като баща й бе Антон Рофи от „Рофи и синове“, най-големите светила на медицината идваха да я преглеждат в Берлин. Но след като я преглеждаха и изследваха, те си тръгваха, без да могат да кажат нещо повече, отколкото преди да я видят. Не можеха да поставят диагноза на болестта й.

Ана не можеше да ходи на училище като другите деца и след време се затвори в себе си, създавайки си свой собствен свят, изпълнен с мечти и илюзорни представи, в който не допускаше никого. Затвори се в своя собствен свят, тъй като реалният живот й изглеждаше прекалено суров. Когато Ана стана на осемнайсет години, виенето на свят и припадъците изчезнаха така мистериозно, както се бяха появили. Но те бяха помрачили живота й. На възраст, когато повечето момичета са сгодени или женени, Ана дори не се беше целувала с момче. Опитваше се да се убеди, че й е все едно. Задоволяваше се да живее в света на собствените си измислици, далеч от всичко и от всички. Когато стана на двайсет и няколко години, започнаха да се появяват кандидати за женитба, тъй като Ана Рофи бе наследница, носеща едно от най-уважаваните имена в света, и много млади мъже с готовност щяха да споделят богатството й. Получи предложения от един шведски граф, от италиански поет и от пет-шест принца от по-бедни страни. Ана отказа на всички. На тридесетия рожден ден на дъщеря си Антон Рофи сподели жаловито:

— Ще си умра, без да дочакам внуци.

За тридесет и петия си рожден ден Ана отиде в Кицбюел, в Австрия, и там се запозна с Валтер Гаснер, учител по ски, с тринайсет години по-млад от нея.

Когато го видя за първи път, дъхът й буквално спря. Той се спускаше със ските си по „Ханенкамп“ — стръмното състезателно трасе, и това бе най-красивата гледка, която Ана някога бе виждала. Тя отиде до края на пистата, за да го разгледа по-отблизо.

Приличаше й на млад бог и Ана бе доволна само да го гледа. Той усети настоятелния й поглед.

— Вие не карате ли ски, gnaediges Fraulein?

Тя поклати отрицателно глава, страхувайки се, че гласът й ще я подведе, а той се усмихна и предложи:

— Тогава ми позволете да ви поканя на обяд.

Ана изпадна в паника като ученичка. От този момент Валтер Гаснер бе започнал да я ухажва. Ана Рофи не беше глупава. Знаеше, че нито е хубава, нито пък е ефектна на вид, че е една обикновена жена и че освен името си, едва ли би могла да предложи нещо много на някой мъж. Но Ана знаеше, че зад невзрачната фасада се крие красива и чувствителна девойка, изпълнена с любов, поетичност и музика.

Може би защото не беше красива, Ана изпитваше дълбоко благоговение пред красотата. Имаше навика да ходи по големите музеи и да прекарва часове в съзерцание пред картините и статуите. Когато видя Валтер Гаснер, като че ли всички богове оживяха пред нея.

На следващия ден тя закусваше на терасата на хотел „Тенерхоф“, когато Валтер Гаснер се приближи към нея. Той наистина приличаше на млад бог. Имаше правилен, ясно очертан профил, а чертите му бяха деликатни, чувствителни и решителни. Лицето му бе с хубав тен, а зъбите му бяха бели и равни. Косите му бяха руси, а очите — сивосини. Под скиорското му облекло Ана забеляза движението на бицепсите и твърдите му мускули, което я накара да усети тръпки в слабините си. Скри ръцете си в скута, за да не се виждат петната от кератит.

— Търсих ви вчера следобед по пистите — каза Валтер. Ана не можеше да продума. — Ако не можете да карате ски, с удоволствие ще ви науча. — Усмихна се, а после добави: — Безплатно.