Кръвна връзка - Страница 3

Само след година Рийс научи достатъчно, за да разбере, че Гледис Симпкинс, неговата принцеса, е едно обикновено момиче, говорещо на диалект, което вече не отговаряше на изискванията му. Напусна магазина за текстил и отиде да работи като продавач в една аптека, която бе част от цяла верига. Вече бе почти на шестнайсет години, но изглеждаше по-възрастен. Наедря и стана по-висок. Жените започнаха да се заглеждат в загадъчното, приятно уелско лице и да се заслушват в ласкателните му думи. Веднага завоюва успехи в аптеката. Клиентките предпочитаха да изчакат докато Рийс се освободи, за да ги обслужи. Обличаше се добре и говореше правилно, а и осъзнаваше, че е изминал дълъг път от Гуент и Кармартен, но когато се погледнеше в огледалото, все още не беше напълно доволен. Пътят, по който възнамеряваше да поеме, бе все още пред него.

След две години го направиха управител на аптеката, в която работеше. Местният директор на веригата насърчи Рийс: „Това е само началото, Уйлямс. Работи здраво и някой ден ще станеш управител на половин дузина магазини.“

Рийс едва се въздържа да не се изсмее. Да се мисли, че това можеше да бъде върхът на нечии амбиции! Рийс изобщо не беше преставал да учи. Изучаваше стопанска администрация, маркетинг и търговско право. И искаше още. Образът в огледалото стоеше на върха на стълбата, а Рийс чувстваше, че е все още на първото стъпало. Възможността да се придвижи нагоре се появи, когато един ден в аптеката влезе някакъв търговец на лекарства, който проследи как Рийс очароваше няколко жени да купят неща, от които нямаха нужда, и каза:

— Губиш си времето тук, момче. Трябва да работиш за нещо по-голямо.

— Какво имате предвид? — попита Рийс.

— Нека да поговоря с шефа си за теб.

Две седмици по-късно Рийс работеше вече като търговски пътник в една малка фармацевтична фирма. Той бе един от петдесетината търговци, но когато се погледна в своето особено огледало, разбра, че това не е истина. Единственият му съперник бе той самият.

Приближаваше се вече до своя образ, достигаше измисления герой, който бе създал. Мъж, който да бъде интелигентен, изтънчен, любезен и очарователен. Това, което се опитваше да направи, бе невъзможно. На всекиго е известно, че човек трябва да се роди с такива качества, те не могат да се създадат. Но Рийс успя. Той стана това, което си бе изградил като образ.

Пътуваше из страната и продаваше продукцията на фирмата, като говореше и слушаше. Връщаше се в Лондон, пълен с практически предложения, и започна бързо да се изкачва нагоре по стълбата.

Три години след постъпването му в компанията Рийс бе назначен за главен директор по продажбите. И компанията започна да се разраства под умелото му ръководство.

А след четири години в живота му се появи Сам Рофи. Той бе усетил стремежите на Рийс.

„Ти си като мен — бе казал Сам Рофи. — Ние искаме да притежаваме света. Аз ще ти покажа как.“

И настина му показа.

Сам Рофи бе чудесен наставник. През следващите девет години Рийс се бе превърнал в незаменим служител на компанията под ръководството на Сам Рофи. Постепенно му се възлагаха все по-отговорни задачи — да реорганизира различните поделения, да урежда спорове в различни части на света, когато станеше нужно, да създава нови концепции. В крайна сметка Рийс се научи да управлява компанията по-добре от когото и да било с изключение на самия Сам Рофи. Рийс Уйлямс бе логичният наследник на президента.

Една сутрин, когато Рийс и Сам Рофи се връщаха от Каракас със самолет на компанията — луксозен, преоборудван Боинг 707–320, един от осемте такива самолета, Сам Рофи бе похвалил Рийс за изгодната сделка, която той бе сключил с венецуелското правителство.

— За теб ще има голяма премия, Рийс.

Рийс бе отвърнал бързо:

— Аз не искам премия, Сам. Бих предпочел няколко акции и да стана член на Управителния съвет.

Заслужаваше си го и двамата знаеха, че е така. Но Сам бе отговорил:

— Съжалявам. Не мога да променя правилника дори и заради теб. „Рофи и синове“ е частна фамилна компания. Никой извън фамилията не може да стане член на Управителния съвет или да притежава акции.

Рийс, разбира се, знаеше това. Той присъстваше на всички заседания на съвета, но не като член. Бе страничен наблюдател. Сам Рофи бе последният наследник от мъжки пол във фамилията Рофи. Другите представители на фамилията бяха жени, братовчедки на Сам.

Съпрузите им бяха заели местата в съвета на компанията. Валтер Гаснер, който се бе оженил за Ана Рофи; Иво Палаци, женен за Симонета Рофи; Шарл Мартел, женен за Елен Рофи, и сър Алек Хикълс, чиято майка също бе от фамилията.

Така че Рийс бе принуден да вземе решение. Знаеше, че заслужава да бъде член на съвета, че един ден трябва да управлява компанията. Сегашните обстоятелства не даваха възможност за това, но обстоятелствата можеха да се променят. Рийс бе решил да остане, да изчака и да види какво ще се случи. Сам го бе научил да бъде търпелив. Но сега Сам бе мъртъв.

Светлината в кабинета блесна отново и на вратата застана Хаджиб Кафир. Кафир бе турският търговски представител на „Рофи и синове“. Той бе нисък, мургав мъж, който носеше диаманти, а дебелия си корем носеше гордо като украшение. Имаше раздърпан вид, като човек, който се е облякъл набързо. Значи Софи не го е открила в някой бар. „Е, добре — помисли си Рийс. — Странични ефекти от смъртта на Сам Рофи. Прекъснат коитус.“

— Рийс! — възкликна Кафир. — Мили мой, прости ми! Нямах представа, че си още в Истанбул! Нали бързаше да хванеш самолета, а пък аз имах спешна работа…

— Седни, Хаджиб. Слушай внимателно. Искам да изпратиш четири телеграми по кодовия канал на компанията. В четири различни страни. Искам да бъдат връчени на ръка от нашите куриери. Разбираш ли?