Кръвна връзка - Страница 11

Господи! Изобщо бе забравил за това. Преди няколко месеца списанието бе помолило за разрешение да напишат статия за него и той, без да мисли много, бе дал съгласието си. Но Иво изобщо не бе си представял, че ще придадат такава важност на статията.

Вдигна очи към разплаканата си любовница и децата и измънка:

— Сега ще ви обясня…

— Децата в училището вече са им обяснили! — изпищя Донатела. — Децата ми се върнаха вкъщи разплакани, защото всички в училището им викат „копелета“!

— Миличка, аз…

— Хазяинът и съседите се държат с нас, като че ли сме прокажени. Не можем да ги погледнем вече в очите от срам. Трябва да махна децата оттук.

Иво я зяпна като ударен от гръм.

— Какви ги говориш?

— Ще се махна от Рим и ще взема децата със себе си.

— Те са и мои деца! — извика той. — Не можеш да направиш това.

— Опитай се да ме спреш и ще те убия.

Истински кошмар. Иво стоеше, гледаше тримата си синове и изпадналата в истерия обожавана любовница и мислеше: „Възможно ли е на мен да ми се случи това?“ Но Донатела не беше свършила с него.

— Преди да си тръгнем — съобщи му тя, — искам един милион долара. В брой.

Казаното бе толкова абсурдно, че Иво започна да се смее.

— Един милион…

— Или ще ми го дадеш, или ще се обадя на жена ти.

Това стана преди шест месеца. Донатела, все още не бе изпълнила заплахата си, но Иво знаеше, че ще я изпълни. С всяка седмица засилваше натиска. Обаждаше му се по телефона в службата и заявяваше:

— Не ме интересува откъде ще намериш парите. Намери ги!

Имаше само един начин, по който Иво можеше евентуално да се сдобие с такава огромна сума. Ако можеше да продаде акциите си в „Рофи и синове“. Сам Рофи бе човекът, който блокираше продажбата, излагаше на опасност брака на Иво, рискуваше бъдещето му.

Трябваше да му се противопостави. Ако човек знае към кого да се обърне, всичко може да се направи.

Но това, което го болеше повече от всичко друго, бе, че Донатела — милата му, страстна любовница, не му позволяваше да я докосне. Иво получи разрешението й да посещава децата всеки ден, но спалнята й бе табу.

— Когато ми дадеш парите — обеща Донатела, — тогава ще ти позволя да ме любиш.

Напълно отчаян, Иво й се обади по телефона един следобед и съобщи:

— Идвам веднага. Уредих парите.

Първо щеше да я люби, а след това щяха да се сдобрят. Но нещата не се развиха по този начин. Успя да я съблече и когато и двамата бяха голи, той й каза истината:

— Още нямам парите, мила, но някой ден ще…

Тогава тя го нападна като див звяр.

Иво размишляваше за всички тия неща, докато потегляше от апартамента на Донатела (както вече го наричаше) и докато завиваше на север към оживената Виа Касия по посока на дома си в Олгиата. Разгледа лицето си в огледалото за обратно виждане. Кървенето бе намаляло, но драскотините изглеждаха пресни и обезцветени. Погледна изцапаната с кръв риза. Как щеше да обясни на Симонета драскотините по лицето и гърба си? Защото в един необмислен миг Иво наистина смяташе да й каже какво се е случило, но отхвърли мисълта веднага, щом се появи в главата му. Би могъл — просто би могъл, да си признае пред Симонета, че в момент на временно загубване на паметта е легнал с момиче и тя е забременяла и тогава би могъл — евентуално, би могъл да отърве кожата. Но три деца? За цели три години? Животът му нямаше да струва и пет стотинки. Нямаше как да не се прибере вкъщи сега, защото очакваха гости за вечеря и Симонета щеше да го чака. Иво бе попаднал в клопка. Бракът му бе съсипан. Единствено Сан Дженаро, светията на чудесата, можеше да му помогне. Погледът му бе привлечен от един надпис, встрани от Виа Касия. Натисна внезапно спирачките, отби се от магистралата и спря колата.

След около половин час Иво преминаваше през портала на Олгиата. Направи се, че не забелязва погледите на охраната, които зяпаха одраното му лице и окървавената риза. Иво продължи по виещите се пътеки, стигна до завоя, водещ към алеята, и спря пред къщата. Паркира колата, отвори входната врата и влезе във всекидневната. В стаята бяха Симонета и най-голямата им дъщеря Изабела. Лицето на Симонета се сви от уплаха при вида на съпруга й.

— Иво! Какво е станало с теб?

Иво се усмихна неловко, като се опитваше да не обръща внимание на последвалата болка, и обясни притеснено:

— Май че направих една глупост, мила…

Симонета се приближи, като разглеждаше драскотините по лицето му, и Иво забеляза, че очите й започват да се свиват. Когато проговори, гласът й бе леденостуден:

— Кой ти е одрал лицето?

— Тиберио — обясни Иво. Измъкна иззад гърба си една голяма, фучаща и грозна сива котка, която се отскубна от ръцете му и избяга. — Купих го за Изабела, но проклетото животно ме нападна, докато се опитвах да го сложа в сандъчето.

— Бедничкият ми! — Симонета изведнъж започна да му съчувства. — Ангелчето ми! Качи се горе и легни. Ще повикам лекар. Ще ти сложа йод. Ще…

— Не не! Няма нищо — храбро запротестира Иво.

Лицето му се сгърчи от болка, докато тя го прегръщаше. — Внимавай! Май че ме одра и отзад.

— Аморе! Колко ли те е боляло!

— Не много — отговори Иво. — Чувствам се добре. — И наистина се чувстваше добре.

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Аз ще отворя — каза Симонета.

— Не, аз ще отворя — обади се бързо Иво. — Аз… очаквам едни важни документи от службата.

Забърза към вратата и я отвори.

— Синьор Палаци?

— Да.

Облеченият в сива униформа куриер му подаде плика. Вътре имаше телеграма от Рийс Уйлямс. Иво прочете бързо известието. Стоя дълго до вратата, без да помръдне.