Кръвна връзка - Страница 83

— С изключение на това управлението ще бъде изцяло в твои ръце.

Рийс се бе изправил, гледайки я мълчаливо, а на нея й се стори, че това продължава ужасно дълго. Накрая я попита:

— Кога… би искала да се оженим?

— Колкото е възможно по-скоро.

На сватбата в Цюрих дойдоха всички с изключение на Ана и Валтер, който се беше разболял. Алек и Вивиан, Елен и Шарл, Симонета и Иво. Изглеждаше, че се радват за Елизабет, но радостта им я караше да се чувства като измамница. Тя не се бе омъжила, а бе сключила сделка.

Алек я прегърна и каза:

— Знай, че ти желая всичко най-добро.

— Зная, Алек. Благодаря ти.

Иво сияеше от щастие.

— Carissima, мечтата на бедняка е да намери богатство, а мечтата на кралете е да намерят любов.

— Кой е казал това? — попита усмихнато Елизабет.

— Аз го казвам — заяви Иво. — Надявам се, че Рийс разбира какъв късметлия е.

— Аз непрекъснато му го повтарям — весело подхвана тя.

Елен дръпна Елизабет настрана.

— Ти си пълна с изненади, скъпа. Нямах никаква представа, че между теб и Рийс има нещо.

— Всичко стана неочаквано.

Елен я изгледа със спокоен и преценяващ поглед.

— Да. Сигурна съм, че е било така.

Сватбената церемония бе последвана от прием в Бор-о-Лак. Външно всички бяха весели, но Елизабет усещаше подмолните течения. В залата витаеше някакво зло, но тя не можеше да определи от кого се излъчва то. Знаеше само, че в залата има човек, който я мрази. Усещаше с цялото си същество омразата му, но когато се оглеждаше наоколо, виждаше само усмихнати и приятелски настроени лица. Шарл вдигна чашата си за поздрав… Елизабет бе получила заключението за експлозията в лабораторията. „Експлозивът е произведен във вашата фабрика в околностите на Париж.“

А Иво, с ухиленото си лице… „Банкерът, който е бил заловен при опит да изнесе нелегално пари от Италия, е попаднал в предварително поставената му клопка. Някой е предупредил граничния контрол. Иво Палаци.“

Алек? Валтер? Кой? Елизабет продължаваше да се пита.

На следващата сутрин се проведе заседание на Управителния съвет и Рийс Уйлямс бе единодушно избран за президент и главен оперативен ръководител на „Рофи и синове“. Шарл зададе въпроса, който бе в мислите на всички присъстващи:

— Е, сега, след като си ръководител на компанията, ще ни разрешиш ли да продадем акциите си?

Елизабет усети напрежението, което изведнъж обхвана залата.

— Контролният пакет от акции е все още на името на Елизабет — уведоми ги Рийс. — Решението ще вземе тя.

Всички извърнаха глава към Елизабет.

— Няма да продаваме — съобщи тя.

Когато Елизабет и Рийс останаха сами, той я попита:

— Какво ще кажеш за меден месец в Рио?

Елизабет го погледна и сърцето й се разтуптя. Той продължи:

— Нашият управител там заплашва, че ще напусне. Не можем да си позволим да го загубим. Бях запланувал да замина там утре и да оправя нещата. Но ще изглежда малко неудобно, ако замина без младоженката.

Елизабет кимна.

— Да, разбира се.

„Аз съм една глупачка — каза си тя. — Всичко беше моя идея. Това е сделка, а не брак. Нямам право да очаквам нищо от Рийс.“ Но все пак някакъв глас вътре в нея й подсказваше: „Знае ли се какво може да се случи?“

Когато кацнаха на летище „Галеано“, времето бе изненадващо топло и Елизабет осъзна, че, в Рио е лято. Очакваше ги „Мерцедес“ 600. Шофьорът бе слаб, мургав човек на около трийсет години. След като се качиха в колата, Рийс го попита:

— Къде е Луис?

— Луис е болен, мистър Уйлямс. Аз ще ви возя.

— Предай му, че се надявам скоро да се оправи.

Шофьорът ги разгледа в огледалцето и отвърна:

— Ще му предам.

Половин час по-късно вече се движеха край плажа Копакабана, плъзгайки се по разноцветните плочки на крайбрежния булевард. Спряха пред модерната сграда на хотела и след миг багажът им бе отнесен в стаята. Въведоха ги в огромен апартамент с четири спални, красиво подреден хол, кухня и огромна тераса с изглед към залива. Апартаментът бе изпълнен с цветя в сребърни вази, бутилки шампанско, уиски и кутии с шоколадови бонбони. Самият управител на хотела лично ги придружи до апартамента.

— Ако има нещо, което можем да направим за вас — каквото и да е то, аз съм на вашите услуги двайсет и четири часа в денонощието — каза той с поклон и излезе.

— Тук наистина са много любезни — забеляза Елизабет.

Рийс се засмя и отговори:

— Трябва да са любезни. Ти си собственичката на тоя хотел.

Елизабет усети, че се изчервява.

— О, така ли? Аз… не знаех това.

— Гладна ли си?

— Аз… Не, благодаря — отговори Елизабет.

— А искаш ли чаша вино?

— Да, благодаря ти.

Не можеше да повярва на ушите си — гласът й звучеше неестествено и сковано. Не знаеше как да се държи или какво да очаква от Рийс. Той изведнъж се бе превърнал в непознат човек, а тя осъзнаваше с ужас, че са сами в младоженския апартамент, че вече става късно и че скоро ще трябва да си лягат.

Елизабет наблюдаваше Рийс, докато той отваряше сръчно бутилката шампанско. Той вършеше всичко с лекота и с увереността на човек, който съвсем точно знае какво иска и как да го получи. Какво ли искаше той?

Рийс поднесе чашата на Елизабет и вдигна своята за наздравица.

— За началото!

— За началото — повтори Елизабет и си помисли: „И за щастливия край.“

Отпиха от чашите.

„Трябва да счупим чашите в камината — помисли си Елизабет, — за да отпразнуваме събитието.“ Тя глътна бързо останалото вино.

Бяха в Рио през медения си месец и тя искаше да бъде с Рийс. Не само за момента, а завинаги.

Телефонът иззвъня. Рийс вдигна слушалката и заговори бързо. Когато свърши разговора, той се обърна към Елизабет: