Кръвна връзка - Страница 71

Дежурният сержант не можа да издържи повече и попита:

— Какво се опитвате да кажете?

— Какво имате предвид? Нали ви говоря на френски.

Сержантът се наведе напред и попита с неприкривано любопитство:

— Ив момента ли говорите на френски?

„Тоя глупак не знае дори собствения си език“ — помисли си Макс. Извади полицейската си карта и я подаде на дежурния. Сержантът я прочете два пъти, погледна с изучаващ поглед Макс, а после отново я заразглежда. Не можеше да повярва, че човекът, който стоеше пред него, е детектив.

Французинът неохотно върна удостоверението на Макс.

— С какво мога да ви помогна?

— Разследвам една злополука при изкачване в планината, която е станала тук преди два месеца. Загиналият е Сам Рофи.

— Да, спомням си — кимна сержантът.

— Бих искал да поговоря с човек, който може да ми даде някаква информация за случая.

— Най-добре е да се обърнете към службата за планинска помощ. Името й е Societe Chamoniarde de Secors en Montagne. Намира се на площад „Монблан“. Телефонният номер е 53–16–89. А може да ви дадат информация и в болницата. Тя се намира на улица „Дю Вале“. Телефонният номер е 53–01–82. Ето, сега ще ви запиша всичко — посегна той за писалката си.

— Не е необходимо — отговори Макс. — Societe Chamoniarde de Secors en Montagne, площад „Монблан“, 53–16–89. Или болницата на улица „Дю Вале“, 53–01–82.

Сержантът остана с отворена уста дълго след като Макс бе излязъл.

В Societe Chamoniarde de Secours дежуреше тъмнокос атлетичен млад мъж, който седеше зад овехтяло бюро. Той вдигна очи към влизащия Макс и първата му мисъл бе: „Дано тоя чудак не поиска да се катери в планината.“

— Какво ще обичате?

— Инспектор Макс Хорнунг — представи се Макс и подаде картата си.

— С какво мога да ви помогна, инспектор Хорнунг?

— Разследвам причините за смъртта на един човек на име Сам Рофи — обясни Макс.

— А, да — въздъхна младежът зад бюрото. — Аз харесвах много мистър Рофи. Това беше много неприятна злополука.

— Вие видяхте ли какво стана?

Младият мъж поклати отрицателно глава.

— Не. Веднага щом получихме сигнала им за помощ, вдигнах спасителната група, но не можеше да се направи нищо. Мистър Рофи бе паднал в пукнатината на ледника. Никога няма да намерим тялото му.

— Как е станало това?

— В групата са били четирима катерачи. Водачът и мистър Рофи вървели отзад. Доколкото знам, правели са траверс по една заледена морена. Мистър Рофи се подхлъзнал и паднал.

— Не е ли имал предпазно въже?

— Разбира се, че е имал. То се скъсало.

— Случват ли се често такива неща?

— Само по веднъж. — Французинът се засмя на шегата си, но след като видя израза върху лицето на инспектора, бързо добави: — Опитните катерачи винаги проверяват щателно екипировката си, но стават злополуки.

Макс се замисли за миг.

— Искам да се срещна с водача.

— Водачът, който редовно придружаваше мистър Рофи, не се е катерил в този ден.

— О, така ли? — примигна Макс. — И защо не се е катерил?

— Доколкото си спомням, той беше болен. Замести го друг водач.

— Можете ли да ми дадете името му?

— Ще го намеря, ако ме почакате за момент.

Младият мъж се скри във вътрешната канцелария и след няколко минути се върна с лист хартия в ръце.

— Името на водача е Ханс Бергман.

— Къде мога да го намеря?

— Той не е тукашен. — Младежът се зачете в листчето. — Живее в село Леже, на около шестдесет километра оттук.

Преди да тръгне от Шамони, Макс спря в хотел „Клайне Шайдег“ и попита администратора:

— Бяхте ли на работа, когато мистър Рофи бе отседнал тук?

— Да — отвърна администраторът. — Ужасно нещастие, наистина ужасно.

— Мистър Рофи сам ли беше?

Хотелиерът поклати глава.

— Не. С него имаше някакъв приятел.

— Приятел ли? — зяпна го Макс.

— Да. Мистър Рофи бе направил резервация и за двамата.

— Можете ли да ми кажете името на приятеля му?

— Разбира се — отговори администраторът. Измъкна един огромен дневник изпод рафта и започна да прелиства назад страниците му. Спря да прелиства и прокара пръст надолу по страницата, след което съобщи:

— А, ето го…

На Макс му бяха необходими почти три часа, за да стигне до Леже с наетия фолксваген — възможно най-евтината кола, която успя да намери, и за малко не подмина селото. То дори не беше и село. Селцето се състоеше от няколко магазина, малък алпийски хотел и смесен магазин, пред който имаше една-единствена колонка за бензин.

Макс паркира колата пред хотелчето и влезе.

Пред откритата камина седяха няколко души и разговаряха. Когато Макс застана на вратата, всички млъкнаха.

— Извинете — каза той, — търся хер Ханс Бергман.

— Кой?

— Ханс Бергман. Водачът. Живее в това село.

Един възрастен мъж с набраздено от годините лице плю в огъня и каза:

— Някой се е пошегувал с вас, господине. Аз съм роден в Леже. Не съм чувал за никакъв Ханс Бергман.

ГЛАВА 34

Елизабет тръгна на работа седмица след смъртта на Кати Ерлинг. Влезе развълнувана във фоайето на партера, отговаряйки машинално на поздравите на портиера и охраната. В дъното видя работниците, които сменяха разбитата асансьорна кабина. Тя си спомни за Кати Ерлинг и си представи ясно какъв ужас е изпитвала, докато е падала шеметно, за да намери смъртта си. Знаеше, че вече никога няма да се качи на този асансьор.

Когато влезе в кабинета си, Елизабет видя, че пощата й вече е отворена от Анриет, втората секретарка, и е наредена спретнато върху бюрото й. Прегледа я набързо, като парафираше някои от документите, а на други поставяше въпросителни знаци или пък ги отбелязваше за ръководителите на различните отдели. На дъното на купчината лежеше голям запечатан плик с надпис: „За Елизабет Рофи — лично“. Елизабет взе ножа за писма и разряза плика в горния му край. Бръкна вътре и извади снимка с размери 20 на 25 сантиметра. На нея в едър план видя дете монголоид, чиито изтъкнали очи гледаха втренчено от огромната му глава. Към снимката имаше прикрепена бележка, написана с цветен молив: „Това е моят хубав син Джон. Вашите лекарства го направиха такъв. Ще ви убия.“