Кръвна връзка - Страница 66

Рийс не бе дошъл нито на заседанието, нито на вечерята.

— Имам да свърша една спешна работа — бе обяснил той и Елизабет се питаше дали работата му не е свързана с жена. Тя бе наясно, че когато Рийс оставаше да работи с нея до късно през нощта, той отлагаше любовните си срещи. Веднъж не бе успял да се свърже по телефона и момичето се появи в кабинета. Тя бе зашеметяваща червенокоса красавица и имаше тяло, в сравнение с което Елизабет изглеждаше като момче. Момичето бе бясно, че Рийс не е отишъл на срещата, и не се опитваше да прикрие раздразнението си. Рийс я изпрати до асансьора и се върна.

— Съжалявам, че се получи така — бе й се извинил той.

Елизабет не бе успяла да се въздържи.

— Очарователно момиче. С какво се занимава?

— Мозъчен хирург е — сериозно бе отвърнал Рийс, а Елизабет се бе изсмяла.

На другия ден Елизабет научи, че момичето действително е мозъчен хирург.

Имаше и други и Елизабет установи, че не може да ги понася до една. Искаше й се да опознае по-добре Рийс.

Общителният и популярен Рийс Уйлямс й беше познат, но искаше да се запознае с истинския Рийс Уйлямс, да разбере същината, която той пазеше в тайна. Елизабет неведнъж си бе мислила, че Рийс би трябвало да ръководи компанията вместо да изпълнява нарежданията й. Интересно какво ли мислеше той по въпроса?

След като вечеряха и членовете на съвета си тръгнаха, за да хванат своите влакове и самолети, Рийс влезе в кабинета на Елизабет, където тя работеше с Кати.

— Реших, че трябва да ти помогна — небрежно каза той.

И никакво обяснение за това къде е бил. „Но пък защо трябва да ми обяснява — помисли си Елизабет. — Не е длъжен да ми дава отчет.“

Всички се заеха с работа и времето летеше. Елизабет поглеждаше към наведения над някакви документи Рийс, който бързо прелистваше страниците с внимателен и напрегнат поглед. Открил бе пропуски в някои от важните документи, останали незабелязани от адвокатите. По някое време Рийс се изправи, протегна се и погледна часовника си.

— Не може да бъде! Минава полунощ. Щях да забравя, че имам среща. Ще дойда рано сутринта да довърша проверката на тия договори.

Елизабет се питаше дали срещата му е с мозъчния хирург или с някоя друга… Реши да не мисли повече. Това, което Рийс Уйлямс правеше в частния си живот, си бе негова лична работа.

— Извинявай — каза тя. — Не знаех, че е станало толкова късно. Ти бягай. Ние с Кати ще довършим тези документи.

Рийс кимна с глава.

— Ще се видим утре сутринта. Лека нощ, Кати.

— Лека нощ, мистър Уйлямс.

Елизабет го проследи с поглед, докато излизаше, а после насочи вниманието си към договорите. Но след миг мислите й отново бяха заети с Рийс. Нямаше търпение да му разкаже колко е напреднал Емил Йопли с разработката на новия препарат и да чуе мнението му, но въпреки това се въздържа. „И това ще стане“ — каза си тя.

Свършиха към един часа през нощта. Кати Ерлинг попита:

— Има ли още нещо, мис Рофи?

— Не, мисля, че това е всичко. Благодаря ви, Кати. Утре можете да дойдете следобед.

Елизабет се изправи и усети колко се е вдървила от дългото седене.

— Благодаря ви. Всичко ще бъде напечатано утре следобед.

— Чудесно.

Елизабет си взе палтото и чантата, изчака Кати и тръгнаха към вратата. Излязоха заедно в коридора и тръгнаха към личния експресен асансьор, който ги чакаше с отворени врати. Двете влязоха в асансьора. В момента, в който Елизабет понечи да натисне бутона, чуха внезапния звън на телефона в кабинета.

— Аз ще се обадя, мис Рофи — каза Кати Ерлинг. — Вие продължавайте. — И излезе от кабината.

Нощният пазач на партера видя, че червената лампичка върху контролното табло светна и асансьорът започна да се спуска. Бе сигналната лампичка за личния асансьор, което означаваше, че мис Рофи е тръгнала надолу. Шофьорът й седеше на стола в ъгъла и дремеше е вестник в ръце.

— Шефката идва — съобщи пазачът.

Шофьорът се протегна и се изправи мързеливо.

Тишината във фоайето изведнъж бе раздрана от алармения звънец. Пазачът бързо вдигна очи към контролното табло. Червената светлина бе започнала да примигва често, отбелязвайки спускането на асансьора с нарастваща бързина.

Асансьорът бе станал неуправляем.

— О, Господи! — прошепна пазачът.

Той изтича към таблото, отвори вратичката и дръпна аварийния шалтер, за да задейства аварийната спирачка. Червената лампичка продължи шеметното си спускане. Шофьорът бе дотичал до контролното табло. Видя изплашеното лице на пазача.

— Какво ста…

— Махай се! — изкрещя пазачът. — Сега ще се разбие!

Двамата се дръпнаха от асансьорите и изтичаха към стената в дъното. Фоайето бе започнало да се тресе от скоростта на летящата кабина в шахтата, а пазачът си каза: „Дано не е вътре“ и в момента, в който падащият асансьор прелетя през партера, отвътре се чуха ужасени писъци.

Миг по-късно се разнесе силен трясък, а сградата потрепери, сякаш бе разтърсена от земетресение.

ГЛАВА 31

Старши-инспектор Ото Шмид от Цюрихската криминална полиция седеше на бюрото си с притворени очи и се опитваше да овладее обзелия го гняв, като дишаше дълбоко.

В работата на полицая съществуваха правила, които бяха толкова елементарни и ясни, че никой не би помислял да ги посочва в полицейския наръчник. Те се подразбираха от само себе си, така, както и това, че човек трябва да яде, да спи и да диша. Първото нещо, което правеше водещият разследването инспектор при произшествие със смъртен случай, преди да запише каквото и да е в проклетия си бележник, бе да посети мястото на злополуката. Нямаше нищо по-елементарно от това. И все пак на бюрото пред старши-инспектор Ото Шмид лежеше рапортът на инспектор Макс Хорнунг, който бе в нарушение на всички правила на полицейската практика. „От него можеше да се очаква подобно нещо — помисли си ядно полицейският началник. — Защо ли изобщо се учудвам?“