Кръвна връзка - Страница 61

Шарл Мартел, потискан и изплашен човек. А изплашените хора могат да станат опасни, когато са поставени натясно.

Валтер Гаснер. Истински германец. Хубав и приветлив на външен вид. Но какъв бе по характер? Бе се оженил за Ана, богата наследница, тринайсет години по-възрастна от него. По любов ли се бе оженил или заради парите й?

Когато се срещаше с тях, Елизабет ги наблюдаваше, слушаше ги и търсеше доказателства. Споменаваше за експлозията в Чили, следейки реакциите им, говореше за патентите, откраднати от други компании, и обсъждаше предстоящите дела, заведени от властите.

Не успя да научи нищо. Който и да бе той, явно че бе много хитър и нямаше да се издаде. Трябваше да му се постави клопка. Елизабет си спомни забележката, написана от Сам на една от страниците на доклада: „Да се открие негодникът.“ Трябваше да намери някакъв начин.

Елизабет откри, че скритите игри в търговията с лекарства почват да й стават все по-забавни.

Лошата новина преднамерено се разпространяваше. Ако се появеше съобщение, че някой е умрял в болницата от лекарство на конкуренцията, само след половин час десетина души вече звъняха по телефона из цял свят. „Между другото, чухте ли за…?“

Външно обаче всички компании поддържаха най-добри отношения. Шефовете на някои от големите фирми редовно провеждаха неофициални срещи, на една от които поканиха и Елизабет. Тя бе единствената поканена жена. Разговаряха за общите си проблеми.

Президентът на една от големите компании, който бе известен развратник на средна възраст, през цялата вечер вървеше подир Елизабет.

— С всеки божи ден правителството налага все по-строги ограничения. Ако утре някой гений изработи аспирина, управниците изобщо няма да го одобрят — каза й той с високомерна усмивка. — А вие, млада госпожице, имате ли представа кога се е появил аспиринът?

Младата госпожица отговори:

— Четиристотин години преди Христа, когато Хипократ открил салицила в кората на върбите.

Той я изгледа изненадано, след което усмивката му се стопи.

— Правилно.

И изчезна.

Шефовете на фирмите единодушно се съгласиха, че един от най-големите им проблеми е свързан с фирмичките от типа „и ние искаме“ — имитатори, които крадяха рецептите на наложили се лекарства, променяха имената им и бързо наводняваха пазара. А големите уважавани фармацевтични фирми губеха стотици милиони долари годишно.

В Италия дори не бе необходимо да се краде формулата.

— Италия е една от страните, където няма разпоредби в защита на новите лекарства — разказваше й един от шефовете. — Срещу подкуп от неколкостотин хиляди лири всеки може да купи формулите и да ги произведе без разрешително под друго наименование. Ние харчим милиони долари за научноизследователска дейност, а те прибират печалбите.

— Само в Италия ли е така? — попита Елизабет.

— В Италия и Испания е най-зле. Във Франция и Германия не е чак толкова лошо. В Англия и Щатите са най-почтени.

Елизабет гледаше всички тия възмутени, високонравствени хора и се питаше дали някой от тях не е замесен в кражбите на патенти от „Рофи и синове“.

На Елизабет й се струваше, че прекарва по-голямата част от времето си в самолети. Държеше паспорта си в най-горното чекмедже на бюрото. Поне веднъж седмично някой започваше да звъни като луд от Кайро, Гватемала или Токио и след няколко часа тя бе вече в самолета с половин дузина помощници, излитайки по някакъв нетърпящ отлагане случай.

Срещна се с директорите на заводите и техните семейства в големи градове като Бомбай, както и в отдалечени райони като Пуерто Валарта, и постепенно започна да възприема по нов начин „Рофи и синове“. Докладите и справките вече не бяха за нея някаква безлична купчина. Докладът с надпис „Гватемала“ вече означаваше Емил Нуньос, дебелата му, весела жена и техните дванайсет деца; „Копенхаген“ означаваше Нилс Бьорн и сакатата му майка, която живееше при него; „Рио де Жанейро“ й напомняше за вечерята с Алесандро Дювал и неговата прелестна любовница.

Елизабет поддържаше постоянна връзка с Емил Йопли. Обаждаше му се винаги по директния телефон в малкия му апартамент в Аусерзил, когато вече бе вкъщи.

Взимаше предпазни мерки дори по телефона.

— Как вървят нещата?

— Малко по-бавно, отколкото очаквах, мис Рофи.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не. Само от време. Натъкнах е на един дребен проблем, но мисля, че вече съм го разрешил.

— Чудесно. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — каквото и да е то.

— Непременно. Благодаря ви, мис Рофи.

Елизабет слагаше слушалката. Искаше й се да го подтикне, да му каже да бърза, тъй като даденото й от банките време течеше. Отчаяно се нуждаеше от това, върху което работеше Емил Йопли, но ако го притесняваше, нямаше да постигне нищо, така че потискаше нетърпението си. Тя бе наясно, че опитите вероятно няма да бъдат завършени до изтичането на срока на заемите. Но имаше свой план. Възнамеряваше да разкаже на Юлиус Бадрут за тайната разработка, да го вземе в лабораторията и да го остави да види сам какво се прави. Тогава банките щяха да й дадат отсрочка, колкото бъде необходимо.

Елизабет работеше с Рийс Уйлямс все повече и повече, като понякога оставаха до късно през нощта. Често работеха само двамата, а после вечеряха в личната й трапезария до кабинета или в елегантния апартамент, който бе наела. Жилището се намираше в съвременна сграда на Цюрихберг, имаше изглед към Цюрихското езеро и бе просторно и слънчево. Тя усещаше повече от всякога силното, животинско привличане на Рийс, но ако той я харесваше, с нищо не показваше, че е така. Държеше се винаги учтиво и приятелски. Искаше да може да разчита на него, да му се доверява, но все пак знаеше, че трябва да бъде предпазлива. Неведнъж бе почти готова да му разкаже за опитите да саботират компанията, но нещо я спираше. Още не бе подготвена да го обсъжда с когото и да е. Поне докато не научи нещо повече.