Кръвна връзка - Страница 59

Юлиус Бадрут поклати глава с бързи и резки движения.

— Съжалявам, мис Рофи. Вече сме информирали…

— Не съм свършила — прекъсна го Елизабет и огледа стаята. — Ако аз бях на вашето място, господа, щях да откажа.

Всички я зяпнаха, а после се спогледаха с недоумение. Елизабет продължи:

— Ако сте били загрижени за заемите, когато баща ми ръководеше компанията — а той бе отличен бизнесмен, защо трябва да удължавате срока заради една жена, която няма никакъв опит в бизнеса?

Юлиус Бадрут каза сухо:

— Струва ми се, че вие си отговорихте сама, мис Рофи. Нямаме намерение да…

— Не съм свършила — прекъсна го Елизабет.

Погледите им бяха станали по-внимателни. На свой ред и тя ги изгледа подред, уверявайки се, че слушат внимателно. Те бяха швейцарски банкери — почитани, уважавани и гледани със завист от по-незначителните им колеги в други части на финансовия свят. Вече я слушаха внимателно, с протегнати напред шии, а позата им на нетърпение и досада бе заменена с любопитство.

— Всички вие познавате „Рофи и синове“ от много години — продължи Елизабет. — Сигурна съм, че повечето от вас познаваха баща ми, а ако сте го познавали, сигурно сте го уважавали.

Неколцина от присъстващите кимнаха утвърдително.

— Предполагам — продължаваше Елизабет, — че вие, господа, сте се задавили със сутрешното си кафе, когато сте научили, че аз съм заела президентското място.

Един от банкерите се усмихна, а после се разсмя високо и каза:

— Съвсем права сте, мис Рофи. Не искам да съм неучтив, но мисля, че говоря от името на колегите, като казвам, че… Как го казахте? Задавихме се със сутрешното си кафе.

— Не ви упреквам — отговори Елизабет с невинна усмивка. — Сигурна съм, че и аз щях да реагирам по същия начин.

Намеси се още един от банкерите:

— Любопитно ми е, мис Рофи, защо седим тук, след като всички сме единодушни относно резултата от срещата — разпери театрално ръце той.

— Вие сте тук — обясни Елизабет, — защото сте едни от най-големите банкери в света. Не мога да повярвам, че сте преуспели, пресмятайки всичко в долари и центове. Ако е така, то тогава всеки един от вашите счетоводители може да ви върши работата. Убедена съм, че банковото дело означава много повече.

— Разбира се, че е така — промърмори трети банкер, — но ние сме и бизнесмени, мис Рофи, а…

— А „Рофи и синове“ е бизнес. Голям бизнес. Размерите му не ми бяха ясни преди да седна зад бюрото на баща си. Нямах представа на колко много хора по целия свят компанията е спасила живота. Или за огромния ни принос за развитието на медицината. Или колко хиляди души зависят от компанията, за да преживяват. Ако…

— Всичко това заслужава уважение — прекъсна я Юлиус Бадрут, — но ми се струва, че се отклоняваме от същността на въпроса. Доколкото зная, подсказали са ви, че ако освободите акциите за продажба, ще имате повече от достатъчно средства, за да изплатите заемите си.

„Първата му грешка — помисли си Елизабет. — Доколкото зная, подсказали са ви.“

Предложението бе направено в тесен кръг на заседание на Управителния съвет, където всички въпроси бяха поверителни. Някой от присъствалите на това заседание е проговорил. Някой, който се опитва да я изнудва. Възнамеряваше да открие кой е той, но това щеше да стане по-късно.

— Искам да ви задам един въпрос — подхвърли Елизабет. — Ако ви изплатим заемите, ще се интересувате ли откъде са дошли парите?

Юлиус Бадрут я изгледа изпитателно, прехвърляйки наум въпроса й в очакване на някакъв капан. Най-после отвърна:

— Не. Няма да се интересуваме, след като си получим парите.

Елизабет се наведе напред и добави настойчиво:

— Значи за вас няма значение дали ще ви платим със средства от продажбите на акции или със собствени пари. На всички ви е известно, че „Рофи и синове“ няма да фалира. Нито днес, нито утре, нито пък когато и да е. Моля ви само да ни дадете още малко време.

Юлиус Бадрут сви тънките си устни и каза:

— Мис Рофи, повярвайте, че наистина ви съчувстваме. Разбираме колко сте разстроена от ужасната трагедия, но ние не можем да…

— Три месеца — предложи Елизабет. — Деветдесет дни. Като, естествено, ще добавите наказателните лихви.

Около масата настъпи мълчание. Но то бе неодобрително. Лицата им бяха студени и враждебни. Реши да направи последен опит.

— Аз… не зная дали е уместно да ви се доверя — започна тя с преднамерена колебливост, — и ще ви помоля да го запазите в тайна. — Огледа се наоколо и разбра, че отново е привлякла вниманието им. — „Рофи и синове“ е пред прага на огромно научно откритие, което ще промени изцяло фармацевтичната промишленост. — За миг се спря, за да ги заинтересува още повече. — Нашата компания е на път да създаде нов препарат, който според нашите предвиждания ще надмине по продажби всеки друг продукт на пазара.

Усещаше, че атмосферата се променя.

Пръв захапа въдицата Юлиус Бадрут.

— За какъв… ъ-ъ… препарат става дума?

— Съжалявам, хер Бадрут — поклати глава Елизабет. — Казах ви вече повече, отколкото трябваше. Мога само да допълня, че става въпрос за най-голямото изобретение в историята на нашия бранш. Ще ни бъде нужно да направим значителни разширения на заводите. Ще трябва да ги удвоим, а вероятно и да ги утроим. Естествено, че ще ни се наложи да търсим някой, който да ни финансира в големи мащаби.

Банкерите се споглеждаха и си правеха някакви тайни знаци. Хер Бадрут наруши мълчанието:

— Ако ви дадем отсрочка в размер на 90 дни, ние естествено ще разчитаме да бъдем основните банкови посредници на „Рофи и синове“ при всички бъдещи сделки.