Кръвна връзка - Страница 52

Смъртта й щеше да се приеме като нещастен случай, както и смъртта на Сам. Елизабет заплака тихо, като сълзите й се смесваха с влажната мъгла на дъжда, който все още валеше, но тя дори не го усещаше. Джипът бе станал неуправляем върху мократа настилка, а Елизабет се мъчеше да задържи колелата върху пътя. Разбираше, че й остават само няколко секунди, преди да излети над камъните към небитието. Тялото й се вдърви, а ръцете й изтръпнаха от стискането на кормилото. На света нямаше вече нищо друго, освен нея самата, препускаща бясно по планинския път, повлечена от развилнелия се вятър, шепнещ на ухото й „ела с мен“ и блъскащ колата, опитвайки се да я изхвърли през ръба на пропастта. Джипът отново започна да поднася, а Елизабет отчаяно се мъчеше да го овладее, спомняйки си какво я бяха учили. „Навий волана по посока на занасянето, винаги по посока на занасянето.“ Задните колела се изправиха и колата продължи да се спуска надолу. Елизабет хвърли още един поглед към спидометъра… осемдесет мили в час! Отпред се показа следващият стръмен и остър завои и на нея й стана ясно, че този път няма да успее.

Нещо в мозъка й като че ли бе замръзнало, а между нея и това, което ставаше наоколо, като че ли бе спусната някаква завеса. Чу гласа на баща си да казва: „Какво правиш сама тук, в тъмното?“, а после я взема на ръце и я отнася в леглото, след това бе на сцената и танцуваше и се въртеше, и се въртеше, без да може да спре, а мадам Нетурова й крещеше: „Колко пъти в живота си ставаш на двайсет и една години?“ И Елизабет си помисли: „Никога вече няма да видя Рийс“, извика силно името му и завесата изчезна, но кошмарът още не бе свършил. Острият завой вече бе по-близо, а колата летеше към него като куршум. Ще излети над скалата. „Нека всичко стане бързо“ — тихо се молеше тя.

В този миг вдясно от себе си, малко преди острия завой, Елизабет зърна тясна пътечка, изсечена в камъните и водеща нагоре из планината. Трябваше да решава мигновено. Нямаше престава накъде води пътеката. Разбираше само, че отива нагоре, че може да намали инерцията, давайки й някакъв шанс. И тя реши да го използва. Когато джипът достигна пътечката, Елизабет рязко изви волана надясно в последния момент. Задните колела поднесоха, но предните бяха стъпили на каменната пътека, а инерцията ги изхвърли достатъчно силно, за да се задържат. Джипът се понесе нагоре, а Елизабет се бореше с волана, като се опитваше да задържи колата върху тясната пътека. Клоните на дърветата я зашибаха, когато профуча през тях, като деряха лицето и ръцете й. Пътеката водеше само до отвъдната страна на скалата. Нямаше никакво спасение.

Приближаваше се все повече и повече към ръба на пропастта, а скоростта бе прекалено висока, за да скочи от джипа. Краят на скалата бе вече съвсем близо, а морето бе на стотици метри надолу. Джипът се носеше към ръба и последното, което Елизабет запомни, бе, че пред нея изникна някакво дърво, а после се разнесе експлозия, която огласи целия свят.

После всичко стана тихо и бяло, спокойно и неподвижно.

ГЛАВА 20

Отвори очи и видя, че лежи на болнично легло, и първият, когото разпозна, бе Алек Никълс.

— В къщата няма нищо за ядене — прошепна тя и започна да плаче.

Очите на Алек се изпълниха с болка, прегърна я е две ръце и я притисна към себе си.

— Елизабет!

— Всичко е наред, Алек. Добре съм — промълви тя.

И наистина бе така. Цялото й тяло бе в подутини и синини, но бе останала жива, което бе невероятно. Спомни си за преживения от адското спускане ужас и тялото й потръпна от студ.

— Откога съм тук? — Гласът й бе слаб и дрезгав.

— Докараха те преди два дни. Оттогава си в безсъзнание. Лекарят казва, че е станало чудо. Всички, които са видели катастрофата, мислят, че е невъзможно да си останала жива. Спасителният екип се натъкнал на теб и те е докарал веднага тук. Имаш мозъчно сътресение и страшно много натъртвания, но слава Богу, няма нищо счупено. — Погледна я с недоумение. — Какво си правила на тая пътека?

Елизабет му разказа. Забеляза появилия се ужас в очите му, докато съпреживяваше с нея спускането. Непрекъснато повтаряше: „О, мили Боже“. Когато Елизабет завърши разказа си, Алек бе пребледнял.

— Каква нелепа и ужасна злополука!

— Злополуката не беше случайна, Алек.

— Не те разбирам — погледна я объркано той.

И как можеше да я разбере? Елизабет си помисли, че сигурно не е прочел доклада.

— Някой е пипал спирачките.

Той поклати недоверчиво глава.

— Който и да е бил, защо ще го прави?

— Защото… — Не можеше да му каже. Все още не. Вярваше в Алек повече, отколкото във всеки друг, но все още не бе готова да говори. Поне докато не се почувства по-добре и не обмисли нещата.

— Не зная — избегна прекия отговор тя. — Просто съм сигурна, че някой го е направил.

Наблюдаваше го внимателно и следеше израза на лицето му. Недоверието му премина в недоумение, а после го обзе гняв.

— О, непременно ще разберем кой е! — Гласът му стана безжалостен.

Вдигна телефона и след няколко минути говореше с началника на полицията в Олбия.

— Алек Никълс ви безпокои — каза той. — Аз… а, да, тя е добре, благодаря ви… Благодаря, ще й предам. Обаждам ви се във връзка с джипа, който е карала. Можете ли да ми кажете къде е той сега?… Бихте ли наредили да го оставят там? И ако можете, да намерите някой добър монтьор. Аз ще дойда след половин час. — Остави слушалката. — Колата е в гаража на полицията. Отивам веднага там.

— И аз ще дойда с теб.

Изгледа я изненадано.

— Докторът каза, че трябва да лежиш поне още един-два дни. Не можеш да…