Кръвна връзка - Страница 40

Съвършенство — това искаше от нея баща й. Елизабет бе домакинствала вече на стотина приеми, давани от Сам, но все не можеше да се отпусне. Всеки прием бе събитие, премиера, на която цяла дузина неща можеха да станат не както трябва. И въпреки това никога не се бе чувствала толкова щастлива. Момичешката й мечта да бъде близо до баща си и той да има нужда от нея се бе изпълнила. Привикнала бе с факта, че той няма лични нужди, че нейната стойност за него се основава на приноса й за компанията. Такъв бе единственият критерий на Сам Рофи, когато оценяваше някого. Елизабет бе успяла да запълни появилата се след смъртта на майка й празнина. Бе станала партньорка на баща си. Но тъй като бе много интелигентно момиче, беше нещо много повече.

Присъстваше на работните срещи на Сам — в самолети, чуждестранни хотелски апартаменти, фабрики, посолства и дворци. Следеше как баща й увеличава силата си, влагайки милиардите долари, с които разполагаше, за да купува и продава, да събаря и строи.

„Рофи и синове“ бе гигантски рог на изобилието и Елизабет виждаше как щедро се държи баща й с приятелите на компанията и как спираше възнагражденията на враговете й. Това бе един обаятелен свят, пълен с интересни хора, а Сам Рофи бе ненадминат майстор.

Докато се оглеждаше из залата, забеляза, че Сам стои на бара в разговор с Рийс, един министър-председател и един сенатор от Калифорния. Баща й я видя и я повика с ръка. Докато вървеше към него, Елизабет си спомни за онзи ден преди три години, когато започна всичко.

Елизабет бе излетяла за дома в деня, в който завърши училище. Бе станала на осемнайсет години. За момента неин дом бе апартаментът на площад „Бийкмън“ в Манхатан. Рийс бе там заедно с баща й. Усещаше някак си, че той ще бъде там. Носеше образа му, скътан някъде в паметта си, и когато бе самотна, потисната или обезсърчена, тя си го представяше пред себе си и спомените я успокояваха. Петнайсетгодишна ученичка и мъж на двайсет и пет. Тия десет години й се струваха като цял век. Но с помощта на някаква чудесна математическа алхимия, когато стана на осемнайсет, разликата в годините бе вече по-незначителна. Като че ли растеше по-бързо от Рийс, опитвайки се да се изравни с него.

Когато влезе в библиотеката, където говореха по работа, двамата въже станаха. Баща й подхвърли разсеяно:

— Елизабет, сега ли пристигаш?

— Да.

— А, значи училището е свършило.

— Да.

— Чудесно.

И с това свърши приветствието му. Рийс тръгна към нея, усмихвайки се.

— Изглеждаш чудесно, Лиз. Как мина връчването на дипломите? Сам искаше да бъде там, но не можа да се освободи.

Рийс казваше всички неща, които баща й трябваше да каже.

Елизабет се сърдеше на себе си, че се чувства обидена. Повтаряше си, че е така не защото баща й не я обича, а просто защото той се бе посветил на свят, в който за нея нямаше място. Той би въвел син в този свят, но дъщерята оставаше чужда. Тя не се вписваше в общия план на корпорацията.

— Аз сигурно ви преча — реши тя и тръгна към вратата.

— Чакай малко — обади се Рийс. Обърна се към Сам: — Лиз се прибира тъкмо навреме. Тя може да ни помогне за приема в събота.

Сам се извърна към Елизабет и я огледа изпитателно, като че ли наново я оценяваше. Приличаше на майка си. Хубава бе като нея и притежаваше същия вроден финес. В очите на Сам проблесна някакъв интерес. Досега не му бе минавало през ума, че дъщеря му може да бъде потенциално полезна на „Рофи и синове“.

— Имаш ли официална рокля?

— Аз… — погледна го изненадана Елизабет.

— Няма значение. Иди да си купиш. Знаеш ли как се дава прием?

Елизабет преглътна и отговори: „Разбира се.“ Нали това бе едно от предимствата да учи в швейцарски пансион? Там ги учиха как да се държат в обществото.

— Разбира се, че знам как се дава прием.

— Добре. Поканил съм гости от Саудитска Арабия. Ще бъдат около… — вдигна поглед към Рийс.

Рийс се усмихна на Елизабет и допълни:

— Четиридесет. Около четиридесет.

— Оставете всичко на мен — уверено каза Елизабет.

Вечерята бе пълно фиаско.

Елизабет поръча на готвача да приготви за предястие коктейл от раци, последван от индивидуални блюда с месо, сервирани с отлежали вина. За нещастие в месните блюда имаше и свинско и арабите не се докоснаха нито до раците, нито до месото. Нито пък пиха от алкохола. Гостите разглеждаха храната, но не ядяха нищо. Елизабет седеше начело на дългата маса срещу баща си, вцепенена от неловкото положение, и й се искаше да умре.

Но Рийс Уйлямс спаси положението. Изчезна в кабинета за няколко минути и се обади по телефона. После се върна в трапезарията и започна да разказва на гостите разни забавни истории, докато прислугата разчистваше масата.

Не след дълго пристигна цяла кавалкада от камиони с провизии и като по чудо започнаха да се появяват разнообразни блюда: кус-кус, печено агнешко, плата с печени пилета и риба, последвани от захаросани плодове, сирена и пресни плодове. Всички харесаха храната, с изключение на Елизабет. Бе толкова разстроена, че не можа да преглътне нито хапка. Всеки път, когато погледнеше към Рийс, усещаше в погледа му, отправен към нея, израз на съучастник. Елизабет не можеше да каже защо, но се ужасяваше от мисълта, че Рийс не само е бил свидетел на срама й, но е трябвало и да й се притече на помощ. Когато вечерята най-после свърши и последните гости си тръгнаха неохотно в ранните часове на утрото, Елизабет, Сам и Рийс се оттеглиха в хола. Рийс наля по чаша бренди. Елизабет пое дълбоко дъх и се обърна към баща си:

— Съжалявам за вечерята. Ако не беше Рийс…