Кръвна връзка - Страница 16

Рене Дюшамп му се обади по телефона:

— Ако спре до средата на юли, реколтата все още може да бъде спасена.

Месец юли се оказа най-дъждовният месец в историята на френската метеорологична служба. На първи август Шарл Мартел бе загубил до сантим парите, които бе откраднал. Обзе го страх, какъвто никога не бе изпитвал досега.

— Другият месец заминаваме в Аржентина — съобщи Елен. — Ще участвам в състезанието там.

Беше я наблюдавал да лети по пистата с ферарито и не можеше да не си помисли: „Ако катастрофира, аз ще съм свободен.“

Но името й беше Елен Рофи-Мартел. Съдбата й бе определила ролята на победител, така, както на него бе отредила да бъде губещ.

Победата в състезанието развълнува Елен повече, отколкото обикновено. Прибраха се в хотелския апартамент в Буенос Айрес и тя накара Шарл да се съблече и да легне по корем на килима. Когато видя какво държи в ръката си, докато го възсядаше, той извика:

— Моля те, недей!

Някой почука на вратата.

— По дяволите! — промърмори Елен.

Изчака неподвижна и притихнала, но почукването се повтори.

— Сеньор Мартел? — повика нечий глас.

— Остани тук! — изкомандва Елен.

Изправи се, наметна пенюара си от тежка коприна върху стройното, стегнато тяло, отиде до вратата и я отвори широко. Пред нея стоеше човек в сива куриерска униформа и държеше запечатан кафяв плик.

— Нося бързо известие за сеньор и сеньора Мартел.

Елен взе плика и затвори вратата.

Разкъса го и прочете телеграмата, после я прочете бавно още веднъж.

— Какво има? — попита Шарл.

— Сам Рофи е мъртъв — отговори тя с усмивка.

ГЛАВА 5

Лондон

Понеделник, 7 септември

14:00 часа

Клубът „Уайт“ бе разположен в горната част на улица „Сейнт Джеймс“, близо до площад „Пикадили“. Построен като хазартен клуб през осемнадесети век, „Уайт“ бе един от най-старите клубове в Англия и с най-ограничен достъп. Членовете му подаваха молби от името на синовете си още при раждането им, защото трябваше да изминат около трийсет и три години, докато се освободи място.

Фасадата на „Уайт“ бе образец на дискретност. Широките еркерни прозорци с изглед към улица „Сейнт Джеймс“ бяха направени така, че да създават уют на минаващите по улицата зяпачи. До входа се стигаше по късо стълбище, но освен членовете и техните гости малцина други бяха влизали през вратата. Залите в клуба бяха обширни и внушителни, полирани от тъмната и великолепна патина на времето. Мебелите бяха стари и удобни — кожени канапета, лавици за вестници, безценни антични масички и дълбоки фотьойли от плътна дамаска, на които бяха се разполагали половин дузина министър-председатели. Имаше зала за игра на табла с голяма открита камина зад решетка от бронз, а към трапезарията на горния етаж водеше елегантна вита стълба. Трапезарията се простираше по цялата ширина на сградата, като в нея бе поставена огромна маса от махагон, достатъчна за трийсет души, а освен нея имаше и пет странични маси. За обяд или за вечеря тук идваха някои от най-влиятелните мъже в света.

Сър Алек Никълс, член на парламента, седеше на една от малките ъглови маси и обядваше с госта си, Джон Суинтън. Бащата на сър Алек бе баронет, както и баща му и дядо му преди него. Всички са били членове на „Уайт“. Сър Алек бе слаб, блед мъж в края на четиридесетте, с чувствително, аристократично лице и очарователна усмивка. Току-що бе пристигнал с кола от имението си в Глостършър, облечен в спортно сако и панталони от туид и с мокасини на краката си. Гостът му бе облечен в костюм на тънки райета, крещяща риза на карета и червена вратовръзка и изглеждаше не на място в спокойната и разкошна обстановка на клуба.

— Тук наистина ви угаждат — забеляза Джон Суинтън с пълна уста, докато дъвчеше остатъците от поднесения му огромен телешки котлет.

Сър Алек кимна с глава.

— Да. Нещата се промениха от времето, когато Валтер бе казал: „Британците имат сто религии и само един сос.“

Джон Суинтън вдигна глава.

— Кой е тоя Валтер?

Сър Алек обясни смутено:

— Ами… едно приятелче от Франция.

— Я го виж ти. — Джон Суинтън прокара храната си с глътка вино. Остави ножа и вилицата и изтри устата си със салфетката. — Е, хайде, сър Алек. Време е да си поговорим малко по работа.

Сър Алек смирено обясни:

— Казах ви преди две седмици, че ще уредя всичко, мистър Суинтън. Трябва ми още малко време.

Към масата се приближи сервитьор, крепейки голям куп от кутии с пури. После ловко ги нареди на масата.

— Нали няма да възразите? — попита Джон Суинтън. Заразглежда етикетите на кутиите, подсвирна от възхищение, извади няколко пури, които постави в джоба на сакото си, а после запали една. Нито сервитьорът, нито сър Алек реагираха по някакъв начин на обидното му държане. Сервитьорът кимна на сър Алек и отнесе пурите на друга маса.

— Шефовете ми са много търпеливи към вас, сър Алек. Ама вече ми се струва, че не могат да чакат. — Вдигна изгорялата клечка кибрит, наведе се напред и я пусна в чашата с вино на сър Алек. — Между нас казано, те са кофти хора, когато се ядосат. Нали не искате да се заемат с вас, знаете какво искам да кажа, нали?

— Аз просто не разполагам с парите в момента.

Джон Суинтън се изсмя високо.

— Я стига, бе приятелче! Маменцето нали била Рофи? Имаш ферма от сто акра, шикозна градска къща до моста „Хайтсбридж“, един „Ролс-Ройс“ и едно проклето „Бентли“. Значи не си съвсем закъсал, нали?

Сър Алек се огледа огорчено наоколо и тихо каза:

— Те не са ликвидни авоари. Аз не мога да…

Суинтън му намигна и подхвърли: